Journey.bg - Българският туристически портал
Русская версия English version
България
версия за печат на принтер Сливенска област Карта на БългарияИзбор по карта
Търсене

България

С деца на Жеравна

Жеравна - селския площад
Жеравна - селския площад

Почивните дни, прекарани между четири стени в компанията на най-любимото ти същество са си изпитание за всеки родител и без утежняващи обстоятелства като лошо време, лоша настинка и временно отсъствие на съпружеската половинка. Така че след безкрайното чистене, пране, миене на чинии и прочие вълнуващи съботни активности, гарнирани  с непресекващото мрънкане на малкото вампирче, че му е скучно и подлудяващото му , просещо съчувствие подсмърчане, направо ми се иска да умра - бързо и безвъзвратно. Вместо това звъни телефонът. Грабвам слушалката като спасителна сламка и уцелвам джакпота -  приятели ни канят на екскурзия до Жеравна. (И те си имат в къщи две малки сладки любими същества и се чудят как да ги разведряват през уикенда, та да не се изтрепят взаимно). Оставям ги да ме убедят без много да се противя и търпеливо изчаквам предсмъртните хрипове и крясъци на чудовищата от компютърната игра да стихнат за момент между две нива, за да  използвам паузата и да съобщя на малкия кръволок за предстоящото пътешествие. Както бих могла да предположа, дъщеря ми не е особено въодушевена от перспективата да нощува в къща без телевизор и даже ( каква еретична идея) без компютър!!!, да се разхожда в някакво село и да се размотава в гората. Давам й малко време да размисли докато доизтрепе безмилостно чудовищата и се заемам да събера багажа - по един пуловер и два чифта чорапи,  мушвам за всеки случай и една зелена американска банкнота в портфейла си и в следващата кратка пауза между нивата слагам край на кървавата компютърна вакханалия.

Потегляме с две коли от Варна - три семейства с общо четири деца и с надежди (предварително сме наясно, че ще са неоправдани - като отидеш с деца на баня все очакваш да ти изядат сапуна) за приятно прекарване на двата почивни дни. По пътя установявам, че съм забравила да взема антибиотика на хлапето и във фотоапарата ми няма лента, но си казвам, че мога да мога да купя всичко необходимо в Жеравна и продължаваме безгрижно. Срамежливото есенно слънце се крие между облаците, вятърът се засилва и температурата спада с всяка изминала минута. В колата парното поддържа висок градус на настроението ни, а децата рисуват оранжевите дървета, каменните лъвове и прабългарски войни, застанали на стража в подстъпите на планината. Завоите са безброй, повечето с обратен наклон и окичени с пътни знаци, предупреждаващи за опасност от падащи камъни, което пък отприщва дискусия на тема: Какво се прави в такъв случай - преминаваш бавно като се оглеждаш внимателно или профучаваш по най-бързия начин. Всъщност истинската опасност, за която знаците не предупреждават, се оказват магарешките каручки  с подтичващи до майките си малки магаренца, конски впрягове, мотори с кош ( децата са възхитени - къде ли да са виждали такова нещо?!!) и достолепно движещи се руски автомобили , родени в епохата на социализма, натоварени с щайги, царевица и многолюдни ромски фамилии. Всички те се появяват внезапно на завоите, причинявайки бурно отделяне на адреналин в кръвта ни и превръщайки се в своеобразна атракция заедно с няколкото кучета със самоубийствени наклонности, разхождащи се безцелно по пътното платно.  Пътуването до Жеравна си е емоция само по себе си.

Пристигаме на селския площад в късния следобед, за да установим, че обхватът на мобилните телефони е почти никакъв, а общият брой на аптеките, чейнж-бюрата и магазините за фото-ленти е някъде около нула. Дотук беше цивилизацията. Какво пък, с удоволствие се освобождавам от перманентния телефонен терор и философски приемам, че чистият планински въздух е по-лечебен от отровата на антибиотиците. Температурата на въздуха ни приканва да облечем една върху друга всичките си дрехи и така екипирани, наподобяващи тромави самоходни зелки, тръгваме да търсим хотел . Пеш - с колите, според местен жител, съветващ ни през отворената врата на кръчмичката ще ни е по-трудно.

Калдъръмените улички криволичат и се разклоняват като паяжина на побъркан паяк, а номерацията на къщите е единна за цялото градче, така че от едната страна на улицата  са номерата 224 и 225, а от другата - 66 и 67, което определено не ни помага в ориентацията, но цифрите са донякъде успокояващи - като жители на голям град едва ли ще се изгубим в селище с има-няма 300 къщи. Високите каменни дувари ни пазят от режещите милувки на вятъра и здравецът, сгушен под зидовете разнася ухание като в църковен двор. Тишината би била плътна и величествена, ако не я раздираха гласчетата на нашите малки изследователи, препускащи някъде напред из уличната плетеница. Кратката им експедиция до близкото площадче е повече от успешна - натъкваме се на хотел. Къщата е стара , на видима възраст поне триста години, на два етажа и с малък, обрасъл с бръшлян и засенчен от асма двор. Табелката на прозореца твърди, че цената на една нощувка е пет лева. Качваме се почти благоговейно по древните скърцащите стълби до стаите, миришещи на старо дърво, с потъмнели пищни дърворезби по таваните и пъстри котленски черги , настлани върху голите дъски. След кратко съвещание решаваме, че въпреки изкушението да се потопим в автентичната възрожденска атмосфера, присъствието на децата не ни позволява да правим компромиси с хигиенните си изисквания - на целия етаж има само една баня и тоалетна - общи за всички гости на хотела, така че напускаме с нежелание уютното дворче и продължаваме лутаницата из тихото градче.

Много от къщите са заключени с тежки катинари, а капаците на прозорците са плътно затворени, някъде дори заковани. Там където къщите са обитаеми, прозорците са с бели перденца, украсени с ръчно плетени дантели и често по оградите греят прострени малки килимчета с  котленски шарки - явно изработката на тъкани сувенири дава препитание на много жеравненски жени. Ярките цветове развеселяват окото в иначе сивия мрачен следобед. Не срещаме коли и почти не се виждат хора. Коварно засуканите улички пустеят и ни водят в лъкатушен кръг пак към малкото мегданче, откъдето започнахме разходката си. Опитваме гроздето на една лоза, провесила чепки току над главите ни, докато децата погват накукушинен пуяк с викове "Паун! Паун!" В селските дворове щъкат малки пухкави пиленца и ние се скупчваме край оградите да им се порадваме и гордо разясняваме на градските си деца кое е гъска и кое пуйка.

Пред Смесения магазин на площадчето възрастна жена тъче черга на ръчен стан. Започнала я е скоро и шарките още не са ясни, но цветовете сгряват погледа. Питаме я за частни квартири и тя без много приказки ни води у тях. Висока дървена порта с крива дървена пейка отпред и цъфнало мушкато, надничащо над дувара. Дворът е просторен и застлан с равни каменни плочи, а край зидовете са подпрени диканя, рисувани колела от каруца, голям воденичен камък, писани грънци - атмосферата е малко като в етнографски музей. Над високия каменен дувар се виждат покривите на съседните къщи - турски керемиди, покрити с мъх и лишеи, каменни комини и нещо мъгливо и сивкаво, което трябва да е небето. Къщата е стара, дървена, но с наскоро подновени санитарни помещения, така че удовлетворява напълно противоречивите ни желания хем да се потопим в автентичната обстановка, хем да не ни липсват цивилизационните придобивки. След обстоен оглед на всички стаи, ниши и долапи хлапетата докладват, че не са открили телевизор, но затова пък в една от баните има бойлер с дърва - още малко екзотика. Наемаме цялата къща заедно с двора за 32 лева и петдесет стотинки и докато децата атакуват повторно стаите на лов за странни старинни предмети с неясно предназначение като чекръци, крини, вретена, трикраки столчета, гъдулки и гайди ние разпитваме хазяина за добро заведение, където можем да вечеряме. Според него има само едно място , където си заслужава да се отиде, при това е съвсем близо - през две-три пресечки. Зарязваме колите, тъй като всички сме твърдо решени да употребим големи количества алкохол за възстановяване на нормалната си телесна температура. От планината се е спуснала плътна влажна мъглива пелена и в падащия мрак улиците са мистериозни и загадъчни, стъпките ни отекват глухо, даже хлапетата утихват и се притискат зиморничаво едно в друго. Гладът е изострил сетивата ни и въпреки заблуждаващия ефект на мрака, мъглата и еднообразните каменни дувари намираме безпогрешно мястото по разнасящото се надалеч вкусно ухание на печено месо.

Заведението се помещава в голяма двуетажна дървена къща, не по-млада от останалите сгради в градчето, по таваните има изящни потъмнели от времето, но все така поразително красиви дърворезби, а в едно от помещенията стените са изрисувани до тавана с цветя и пейзажи. Дървените нарове са застлани с тъкани черги, губери и множество възглавнички, откритото огнище разнася топлина и вкусни аромати из целия ресторант, а менюто е пълно с обещания за вкусни домашни гозби, които причиняват обилно слюноотделяне и засилват глада и жаждата ни. Малобройният персонал успява да поддържа забележително добро ниво на обслужване и една приятелска, почти домашна уютна атмосфера, в която часовете се изнизват незабелязано.

Едва след полунощ и след много бутилки тъмно, червено вино се прибираме в наетата къща (разпознаваме я по изкорубената пейка пред портата) и се мушваме под тежките вълнени завивки в древните скърцащи легла.

Утрото е ясно, шумно от кукуригането на петлите и чуруликането на врабчетата, но приятно трезво, без намек за махмурлук - това е то, чистият планински въздух! Няма и помен от вчерашната мъгла и студ. Слънцето великодушно огрява каменните покриви и калдъръмени улички и ни приканва да продължим  разузнаването им. Безцелната разходка ни довежда до къщите на Сава Филаретов и на Руси Чорбаджи, превърнати в музеи със съхранени автентични възрожденски интериори, високи каменни дувари и пъстри цветни градинки, богати отвътре, но семпли отвън - такова е било времето, турците не са позволявали показна разточителност. Слънчевото неделно утро е довело много туристи в градчето и следвайки ги се озоваваме първо в просторния двор на старото селско училище, строено с парите и труда на местното население - двуетажната сграда сега е художествена галерия, и после в двора на църквата "Св. Никола" строена в началото на 19-ти век, пак по обичайния за възрожденския период начин - с дарения и доброволен труд, където освен да запали свещ , посетителят може да разгледа уникалната колекция от икони и каменни кръстове на около 300 години. След църковната тишина и сумрак слънцето и светската гълчава по улиците ни изглеждат празнични. Изкушаваме се да утолим жаждата си на високата каменната чешма пред църквата, но планинската бистра вода е ледено студена и бързо ни отпраща към кафенето, където освен безалкохолни напитки се предлага истинско турско кафе на пясък.

Още от ученическите си години имаме смътен спомен, че тук някъде трябва да е и къщата на Йордан Йовков. По указанията на други шляещи се туристи я намираме най-после в по-отдалечения край на селцето. Превърната е в музей и в двора има паметник на писателя, но нищо повече не успяваме да видим, защото по стара българска традиция музеят не работи в неделя - какъв по-подходящ почивен ден от неделята? Не стига , че цяла седмица музеят е отворен и никой не идва, ами искат да работи и в неделя! Туристи! Не може да им се угоди! Налага се да разкажем надве-натри на децата кой е Йордан Йовков и полека-лека краката сами ни извеждат пак пред ресторанта от предната вечер. Опитваме всички вкусотии за които не ни стигнаха силите на вечеря и сити и малко екзалтирани (вероятно от чистия въздух) с нежелание се приготвяме да се върнем към забързания си, прашен и еднообразен живот на градски хора. Разделяме се с хазяите с тържествени обещания да се върнем пак. Налага се да припомним на хлапетата, че у дома ги чакат любимите им компютърни игри и анимационни герои, за да преодолеем бурната им съпротива на всяка идея за раздяла с романтично-приключенската атмосфера на калдъръмените улички и да ги разпределим по колите заедно с купищата им новопридобити скъпоценности - камъчета, шишарки, клечки, пожълтели листа , кокоши пера и прочие неустоими красоти.

Каменните воини и лъвове край пътя ни изпращат все така невъзмутими и строги, многобройните завои и стръмнини пак усукват пътното платно и го превръщат в изпитание за уменията на шофьорите, а децата  довършват рисунките си. Този път извадихме късмет - бяхме на баня и никой не изяде сапуна.

Вече у дома с облекчение откривам, че антибиотикът повече не ни е нужен. Планината е излекувала не само настинката, но и вързаните ни на възел на нерви и помътнели от тревоги души. Не можахме да направим снимки, но вместо тях прибираме в албума рисунката с оранжевите дървета, каменния лъв, червеното мушкато и срамежливото оранжево слънце с чувството, че сме открили съкровище.

9 юни 2003 г.



Румен Шопов <shopov@xtra.co.nz>

форум на пътешественика
1 мнение



Изпрати на приятел Изпрати на приятел






Journey.bg предоставя информацията от Вашите материали възможно най-точно, но не поема отговорност за причинени вреди или неудобства при ползването й. Препоръчваме преди да предприемете пътуване да потвърдите със съответните институции важната информация като: визов режим, застраховки, здраве и безопасност, митници, транспорт и пр.

 
главна | търсене | новини | за нас | реклама | за членове
Journey.bg | България Авто - С деца на Жеравна - Жеравна, Сливенска област, информация, история, култура, забележителности в Жеравна, балнеология, екопътеки, маршрути, спорт в Жеравна, снимки от Жеравна, туризъм в Сливенска област, настаняване в хотели в Жеравна, Сливенска област; частни квартири в Сливенска област.
© 2000-2019 Journey.bg. Всички права запазени.