Journey.bg - Българският туристически портал
Русская версия English version
България
версия за печат на принтер Ловешка област Карта на БългарияИзбор по карта
Търсене

България

Народни обичаи, празници, обреди и тяхната синкретична природа

Ние не бихме разбрали нравствените и естетическите идеали на нашите предци, тяхната духовна същност, ако не съзнаваме обичаите, песните, преданията, изкуството, създадено специално в обичаите, които са ги съпътствали през вековете.

Народните обичаи и празници в бита на нашия народ са неотменна част от неговата култура. Те предават историческия опит на поколенията. Носят своята богата символика, която кара човека от дете да заживее с техните достойнства, да бъде носител и продължител на народните традиции, да прибавя нови образци за обогатяването на народното изкуство.

Нека припомним хубавите мисли на Любен Каравелов за отечеството: "Аз обичам народния живот с неговите песни и пословици, с неговите приказки и легенди, с неговите обреди и обичаи". Аз бих желал почти всякога да заведа в моето отечество и да му покажа нашите високи планини и дъбови и букови гори, над които се вият тъжни облаци. Аз бих желал да покажа всекиму моя народ с неговите бели къщички, с неговите песни и с неговите празнични обреди".

Историята свидетелства, че празниците на всеки народ съпътстват неговия живот и са плод на творческия му гений. Известният руски етнограф И. Снегирьов пише за празниците така: "Те изразяват древният бит на народа, климата на тази страна, където той е живял, неговите познания за астрономия, естествознание, нравственост, неговите разбирания, история и поезия... Никъде с такава пълнота и свобода не се разкрива народната личност както в празниците; никъде другаде както в тях не се сближават хората по душа и сърце... Там е любимият простор за духа и отпускане на душата." За празниците в живота на хората като "обществено влияние, което по свой начин формира и утвърждава обществените колективи на хората". В едно трябва да сме убедени, че празниците са жизнепотребни за хората. Чрез тях народът предава от поколение на поколение своите трудови постижения, културни завоевания, естетика и нравствени добродетели. Христо Ботев в своите съчинения пише: "Сичкият свят вече знае, че славянските племена въобще обичат да пеят, да играят и да се утешават... българският народ е останал до днешния ден само затова, защото този славянски народ обича да пее, да свири, да играе и да си тупка шапката о земята."

Народните обичаи и празници са оригинално творчество на народния гений и както отбелязва Максим Горки: "Народът не е само силата, която създава всички материални ценности, но и единственият и непресъхващ извор на духовни ценности, първият по време, красота и гениалност философ, поет, създател на всички поеми и на най-великата от тях - историята на световната култура."

"Обичаите и традициите внасят поначало устойчивост и стабилност в обществената действителност, съхраняват нейният статус, предпазват я от деформация и унищожение" - пише проф. Николай Мизов.

Тази роля на празниците показва защо всяко нация така ревниво е пазела и пази своите обичаи и традиции. Това се отнася и за нашите обичаи, които са жизнени и днес и народът ги тачи и очаква всяка година с особена радост и топлота. В тях са събрани богатият народен дух, прозорливостта на бъдещите дни, вярата в доброто, надеждата в утрешния ден. Тези добродетели са създали низ от мъдрости, низ от бисери на изкуството. И ако за народната песен, която съпътства човека от люлката до неговия край, споделила неговата радост, мъка и любов, може да кажем, че винаги е млада като чемшира, със същата сила можем да твърдим: народните обичаи са древни, но и вечно млади, защото са с поглед към бъдещето. Както "камъчетата пречистват бързоструйната вода", така и хилядолетията са онова "гъсто сито", което отсява всичко нелепо и чуждо на народа. Остава само онова, което е творчески сътворено и е неразривно свързано с народният бит.

Големият полски писател Хенри Сенкевич възкликва: "Както и най-слабият ветрец може да събори дървото без корен, така и обществото без традиции не може да устои сред бедствията, които могат да го връхлетят отвън"

С много самобитна и ярка художествена и символична функция са реквизитите в обичаите. В обичайно-обредните реквизити народният творец е вложил своя светоглед, материализирал е своите чувства идеи, мечти, очаквания за нещо добро и красиво в живота. С тази си специфика те са съвременните посланици на древната култура на предците ни, защото в своето историческо развитие те са най-съхранените извори на българската култура. Естетическото начало на всеки обреден реквизит е органически свързан с обичая - с неговата обредна същност, и заедно представляват етногенетичната специфика на обичайно-обредната ни система. Те представляват както познавателен интерес, така и интерес от гледище на изкуствознанието. Всичко е в пълна съзвучност и хармония. Така е и с всеки вид обредно или обикновено облекло, накити - цялата веществена култура на отминалите времена. Всяка потребност от народното творчество има свой смисъл и значение. За цветовете например се е вярвало, че със своята пъстрота предпазват от лош поглед. Затова и подборът им също е многозначен.

С много тънка наблюдателност писателят Николай Хайтов разказва как подрежда цветовете на своето халище една дяволита и чевръста тъкачка от с. Забърдо: " ...то е песен от цяло гърло:

- лилавото е кротичко
- синьото вика: "бива, бива" (обещава)
- бялото нито дава, нито взема (неутрално)
- червеното е галило (любов)
- ясножълтото - хвалба
- когато е с малко пиперец (оранж) - то е слава...

За да направиш халище, трябва да усещаш цветовете.

Както съчетанието на звуковете прави музиката, тъй от съчетанията на цветовете се ражда картина. Звук до звук не са вече два различни звука, а съзвучие: цвят до цвят не са два цвята, а цветна мелодия, разказ за един човек, за една душа. Понякога само съобщение, чувство, понякога цяло откровение."

Друга майсторка от това село обяснила на Николай Хайтов как съешава (комбинира) цветовете на халищата: "Слагам ги едни до други и гледам: едни се сдушават, други се ритат. Ритат ли се - хайде между тях една дъска... Нека да се зъбят издалеч."

В Ихтиманско има неписан закон - ако в семейството раснат три дъщери (а това е било често явление в българското семейство), най-голямата към своя костюм запасвала бяла престилка със синя панделка на кръста, стигаща чак до полите. Това е символ на моминско разцъфтяване и за нея вече може да потропат сватове. Средната дъщеря носела алена престилка с розова панделка - тя ще почака, пътят към нея е затворен. Най-малката ходела със зелена престилка, с бяла панделка запасана - още е зелено детето! Този език на цветовете, тази символика е изкристализирала в народната практика до съвършенство като нравствено-етичен закон за българското семейство.

Известно е, че археологията непрестанно прави научни заключения за развитието на българското наука и култура именно по обредното участие на обичайни реквизити и облекло свързани с погребенията. (Разбира се, оцелелите са от трайни материали - керамика, злато, сребро, костени амулети и пр.)

Народните обичаи са придружени от богато облекло и разнообразни реквизити с голяма художествена стойност. В тях са събрани песни, танци, благословии, приложни изкуства. Този синкретичен характер на народните обичаи е водещо начало за комплексното възприемане на българската народна култура.

Какво всъщност е народната култура?

"Това е своеобразен и широк слой на културата, окачествяван като етнически или етнографски - притежава голяма устойчивост и се предава от поколение на поколение чрез механизма на традицията или приемствеността, който действа най-силно в семейната среда. Поради това се нарича традиционна народна култура."

"Приемствеността е първият закон на времето... няма отрязък от време, който съществува сам за себе ви. Никоя епоха не виси във въздуха. Епохите се преливат едно в друга." Това са мисли на писателя Константин Константинов, според който: "Строго настояще няма. Всяка секунда то става минало." Като се връщаме в миналото, откриваме най-ценното, най-съвършеното, създавано във времето.

Проследявайки историческото развитие на нашия народ, ние откриваме онези върхове, в които се корени вечното, красивото, насъщното, което ни прави българи, което наричаме българска култура.

Едно връщане към културните ценности на епохите придобива особено значение за нас и определя истинската стойност на всичко наследено.

Вековете са ни оставили вълшебството на езика в народното творчество, богатството и многозначността на багрите, поетичния език на музиката, неповторимият свят на изобразителното изкуство.

Народното изкуство има дълбоки исторически корени. Естетическото чувство е заложено още в праисторическия човек. Неговите рисунки и гравюри върху стени, пещери и канари показват колко първично е естетическото чувство на човека.

Народното определение за красота е изразено с "хубаво", "да се ненагледаш на хубост", "хубаво е това, което ти е драго да гледаш". В една народна песен се пее:

Я излезте, излезте
да видите, видите
какъв юнак минава...
Каква булка водеше -
нийде й няма хубостта:
снагата си крепеше
като кротка гемийка,
косата й се ветрее
като на паун перата,
полите й фучаха
като вятър през гора,
лицето й грееше
като слънце в небеса...

Но в народното творчество красотата е свързана с етиката - с учението за доброто. За красив, но повърхностен човек народът казва: "Наглед като тиква на плет" или "Защо ти е гола хубост." Ние не бихме могли рязко да разграничим естетическите принципи на народа от схващането си, че природната хубост е най-ценна. Затова и на "хубава Вида" лицето се белее

като пряспа на планина,
снага й се тънчее
като фидана във усои, коса й се ветрее
като елха по планина...

Народният творец веднага противопоставя хубостта, сътворена от човешката ръка. Тя стои по-високо от природната. Момък пита девойко дюлгери ли са издялали снагата й, златари ли са излели лицето й, терзии ли са изкроили веждите й, то е толкова хубава.

С народното обобщение "Що е добро е хубаво, а що е хубаво, все е добро" можем да кажем, че в народната етика и естетика понятията добро, красиво, хубаво са в единство и са мерило за нравствено-етични и морални норми на поведение. Те са хубостта на човешкия живот.

Всяко време е имало своя мярка за съвършеното. Каква е нашата мярка?

Всяка епоха е разглеждала народното творчество от двоя позиция, подчинявала го е на своя вкус и разбиране, но основното му ядро е непокътнато. То носи онези изконни добродетели, които са поддържали любородния огън. В това се крие разковничето на неговата вечност, на неговата непреходност.

И днес влезеш ли в българското възрожденска къща, ще те грабнат веселите шарки на губерите и чергите, събрали радостта на майсторките и превърнати от тях в песен. Багрите се редуват изкусно, както природата е редувала била и долове. Самобитната художничка се възвисява до чистия свят на багрената хармония и декоративно равновесие. В губерите и чергите зеленеят тучните ливади, полъхват прохладни сенки, искри яркото слънце, гали ведрото синьо небе... От таваните на старата къща греят слънцата на тревненските марангози. Груби ръце са превърнали парчето дърво в нежни цветя и окичили с тях долапите, та ружите да цъфтят, да радват очите. По полиците свеждат чела кокичета и кукуряци. Пролетта е влязла в този дом от длетото на майстора дърворезбар. Какво само не е дало дървото на българина! То е рабошът (домашен календар изразен с резки върху дърво) отмервал един живот, затворен между резките. Благославяли дървото, когато брадвата го катурвала, за да разхубавее то като сватбен кожел (сватбено дръвце от Родопите) или шарена сурвачка; пеели песни, когато тъкмели ралото от дрян за първата бразда, а когато се раждала рожба, слагали я в шарена люлка с дъх на дърво. Иконописци изписвали мадони с младенци, по прашните пътища скрибуцали натоварени със зърно коли, с трепет овчарска ръка посягала към първото дръвче, за да се превърне то в чуден дар за любимата - в писана хурка, а момината прикля (сватбени дарове) най-добре се пастри в дървена ракла писана.

Срещата ни с всяко народно творение ще бъде не само общуване с голямото изкуство, но и вникване в душата на майстора, докосване до радостите и трепетните вълнения, които са го карали да твори. Ние ще надникнем в една по-особена сфера на народния живот - обичаите, обредите и обредното изкуство. Пътят до това изкуство е сложен, изпъстрен е с много мъдрост и човешка сила. В народното изкуство се крие и доброто, и жизнерадостта, и мъката. То носи оптимизъм и вяра в утрешния ден, благородство и добродушие, които не са напускали твореца и в най-трудните моменти от неговия живот.



Пена Пежгорска - Угърчин
Сурвакарски лик от глина и царевични листа от Брезнишко Лазарка с пера, забрадка и нагръдник от Козичино - Бургаско Лазарски накити - нагръдник от Източна България Лазарски накити - китка от Източна България Лазарски накити - колан от Източна България Везана шевица с обагрени вълнени конци

форум на пътешественика
1 мнение



Изпрати на приятел Изпрати на приятел






Journey.bg предоставя информацията от Вашите материали възможно най-точно, но не поема отговорност за причинени вреди или неудобства при ползването й. Препоръчваме преди да предприемете пътуване да потвърдите със съответните институции важната информация като: визов режим, застраховки, здраве и безопасност, митници, транспорт и пр.

 
главна | търсене | новини | за нас | реклама | за членове
Journey.bg | България Обичаи - Народни обичаи, празници, обреди и тяхната синкретична природа - Угърчин, Ловешка област, информация, история, култура, забележителности в Угърчин, балнеология, екопътеки, маршрути, спорт в Угърчин, снимки от Угърчин, туризъм в Ловешка област, настаняване в хотели в Угърчин, Ловешка област; частни квартири в Ловешка област.
© 2000-2020 Journey.bg. Всички права запазени.