Русская версия English version
Пътеводител - информация за дестинации
Версия за печат на принтер Африка Карта на света
Търсене
Гамбия 

Населено място: 

Сенегамбия

Специално за Пътешествие


Гамбия – страната на Лейтенанта, крокодила Чарли и закръглените бели изкусителки

Има една страна, която сега празнува “10 години прогрес”. Тя е сред най-бедните в Африка и се казва Гамбия. Еднолично си я управлява президентът й лейтенант Яхия Eй Джей Джей Джамех. И тъй като след военния преврат през юли 1994 той продължи да е лейтенант, предполага се, че е доста нахално, ако в Гамбия имаш амбиции да станеш старши лейтенант, например. Втората по популярност личност там носи простичкото име Чарли. Той е крокодил, на 27 е и, както правилно са изчислили стопаните му, остават му още точно 73 години живот.  Нали крокодилите живеели по 100 години. Вероятно Чарли носи на икономиката повече честно спечелени пари, отколкото дори лейтенантът. Образът му е по шапки, фланелки, чанти... Истинска попзвезда.
Понеже столицата Банджул прилича повече на разпиляло се африканско село, а от един до друг град се влиза без да разбереш, някои по-кисели чужденци без угризения твърдят, че с изключение на споменатите два екземпляра, други забележителности в Гамбия просто няма. Не е така, разбира се. Никога несвършващите плажове с тихи и направо горещи атлантически води, дадоха прозвището Карибска Африка на това парче земя от западната част на континента. Абуко и Националният парк Кианг са сред най-доброто, което човек може да си поиска, ако е луд на тема птици или бабуини. Възможно е там да попадне на пернати видове, които дори мнозина от местните жители не са зървали. В Свещената гора Макасуту бабуините изобщо не се притесняват да водят всекидневния си живот пред очите на малцината посетители. По-сложно стои въпросът с леопардите. Докато бродехме из храсталаците, попитах нашия водач Ната какъв е шансът да попаднем на леопарди.
-  Няма, няма леопарди тук! – поклати енергично глава той.
-  Ама съвсем ли няма вече?
-  Ми няма.
-  Избили сте всичките си леопарди? – продължавах да не вярвам. В джунглите на  Гамбия има великолепни условия за блажен живот на всяко леопардско семейство.
-  Е, не всички. Има сега двама тука, ама са далече...
С това малко противоречиво обяснение се примирих, че едва ли ще попадна на красивите котки. Из реката там понякога се мяркали и крокодили, но рядко – само когато паднат дъждовете, защото тя си била солена заради близостта с океана. При всички случаи това действа доста успокоително, когато се качиш на тясната пирога и най-важното за управлението й си остава балансирането. Из гората Макасуту всички пристъпват внимателно и се стараят да не вдигат шум. Но не заради хищните животни. Допреди няколко години африканците изобщо не смеели да влизат вътре. Някъде из нея е заровена отрязаната глава на един прокълнат крал. Кой ще отиде там, където всеки момент може да се натъкне на някоя глава, излязла на разходка. С пистолет в гърба не било възможно да накараш някой местен да направи и крачка там. После, както винаги, се появили двама англичани и всичко се променило. Лоурънс и Джеймс откупили земята в края на 90-те и я превърнали в национален парк. Входът е 30 евро и сега мнозина гамбийци преодоляват страховете си и се трудят за Лоурънс и Джеймс.
Преди 20-ина години Гамбия се обедини в нещо като конфедерация със заобикалящия я от три посоки Сенегал. Двете държави приеха логичното име Сенегамбия. Любовта им беше гореща и кратка, както подхожда на тези ширини. За нея сега напомня само кварталът за забавления край втория по големина град Серекунда. Той също се казва Сенегамбия.
Всъщност на мене ми трябваше известно време, за да свикна с урбанистичните понятия на Гамбия. Водачът ни, който беше споделил, че живее в друг град, имаше навика около полунощ със свенлива усмивка да се извинява, че отива да поспи и изчезваше в тъмнината. Ей така, без никакво превозно средство. Веднъж не издържах и поисках да знам къде все пак живее. Очаквах да чуя поне населено място, ако не адрес. Вместо това той посочи неопределено пред себе си: “На два километра вляво след светофара”. Постепенно схванах, че този светофар е основният ориентир в страната. Наляво, надясно, на три километра от Светофара – такива са лоциите там. Въпросната “Сенегамбия” се пада на Изток от Светофара. Клуб “77”, “Али Баба” и още 10-ина бамбукови барчета оформят този увеселителен комплекс. Вътре с изключение на персонала местни жени не се допускат. За сметка на това е пълно със стройни чернокожи млади мъже. Под ръка или седнали на маса с  понякога също толкова млади, но никога чак толкова стройни европейски дами. Бях попаднал на секс-дестинация, но този път май трябваше просто да наблюдавам отстрани. Реших поне да запечатам паметните моменти. В този миг поизсушена френска баронеса на около 60 години с доста пийнало момче от племето мандинка скочи срещу мен.
- Защо ме снимате, мосю! Кой ви дава право? Какво си позволявате изобщо вие!...
- Не ви снимам – излъгах.
- Снимате ме! Снимате ме!
- Ами вижте, госпожо, вие си седите тука на обществено място, а аз си снимам.
Наоколо... И има други интересни неща, ако позволите...
Но тя вече не искаше да слуша. Просто крещеше, докато кавалерът и несигурно се беше изправил:
- Всички сте едни и същи! Всички журналисти! Аз вече пет години живея тук и всеки от вас, като дойде, все едно и също прави. Снима ме!
Горката, явно се  беше превърнала в местна атракция от ранга на Чарли. А аз вече знаех защо гамбийците иронично подменят прозвището на страната си от “The Land of the White Beaches” на “The Land of the White Вitches”. По-късно споменах на ливанеца Абдула, шеф на една от големите туристически фирми там, за наблюденията си. “О, разбира се, разсмя се той, страната печели страхотно от тези госпожи. Вече десет години разработваме пазара. И то с няколко държави – скандинавските, Холандия, Великобритания... При това тук белите жени стават абсолютно непретенциозни и безотговорни. От самолета може направо на улицата да ги захвърлиш.”
Така постепенно думите от националния химн “За Гамбия, нашата родина, ние се трудим, работим и се молим...”  били заменени от друг идеал. “За Гамбия, нашата родина” - да пием зум-зум (местното название за джин) с уайт фати-фати (голяма бяла жена), докато правим джиги-джиги (ясно какво). Сега този бизнес носи значителни приходи в туристическата индустрия. Другото, от което се изкарват някакви пари на територията на Сенегамбия, макар и не толкова, е от свирене в ушите на насядалите край масите туристи. Музикантите нямат право да се качват на тротоара, но традиционната музика може да бъде изпълнявана така натрапчиво, че предпочиташ да пуснеш долар-два, само и само да се преместят срещу някой друг. Там имаше един толкова окаян типаж, че чак беше стилен. Зъбите му сякаш се бяха наговорили да изпадат през един, на причудливата му балалайка висяха само две струни, левият му крак беше изсъхнал като птичи, а цялото това същество свиреше и пееше, увито в бяло наметало. На всичкото отгоре човекът нещо се задъхваше, та песента му излизаше малко на пресекулки. Иначе, текстът й беше сравнително простичък: “Чуба-чуба! Чу-чу-ба! Чуба...” И после започваше с “Гуантанамера”. Стори ми се малко необичайно кубинската песничка да звучи точно по тези места, но традициите в страната бързо лъснаха. Военните съветници на Кастро, маскирани като “здравни работници”, през годините бяха посадили песента. И сега тя цъфтеше и разцъфваше по свой собствен див вид. А това “Чуба-Чуба” беше просто името на острова в съзнанието на местното население от областта “Сенегамбия”. Те, по начало, имат малко пренебрежително отношение към лингвистичния перфекционизъм.  Могат да съчетаят с една и съща дума най-противоположни неща. Както за тях нощното горско животинче, подобно на маймунка, е бушбейби, така маршрутното такси също е буштакси. За гамбийците всеки бял е Ту-боб. Прозвището е останало от колониалната епоха. По онова време сред англичаните е имало правило за всяка услуга – от окосяване на градината до гладене, да плащат на чернокожите две пени. Нито повече, нито по-малко, точно две пени. А уважението си към валутата гамбийците изразявали, като не я наричали пени, а боб. Така всички ние, белите, сме се превърнали в Тwo-bob (Господин Две пени). Сега, когато дадеш някакъв бакшиш, най-често ще чуеш Абарака, Ту-Боб!, което вече означава просто Благодаря ти, европеецо!
Случва ли се тези хора да се държат лошо? Много често, когато видят камера или фотоапарат срещу себе си, започват да крещят и да ръкомахат като невменяеми. Не е на шега. Вярват, че така отнемаш част от душата им. За какво точно може да ти послужи тя е въпрос, върху който протестиращите нямат време да се замислят. Предпочитат да изтанцуват и да изтананикат протеста си. Но влязат ли в ритъм, често забравят за обзелия ги гняв. Както винаги си е било из тези африкански земи. Поне по предания, повтаряни от уста на уста.
В неръкотворни легенди тънат и тълкуванията за произхода на името Гамбия. Според повечето гамбийци то идвало от “Великата река Гамбия”. Португалците, които са първите европейци из Западна Африка, имат по-малко поетично обяснение. Гамбия постепенно се трансформирало от португалската дума за смяна cambio. По онова време нали робите вървели на цената на няколко огърлици, огледалца и копринени панделки. Все за размяна ставало дума. И oт cambio, cambio, та Гамбия. Понеже напоследък се строят все повече хотели с тях естествено вървят и казината. По крайбрежието трескаво се говори за gambling /игра на комар/ и как страната ще печели от хазартния дух на чужденците. Местните богаташи също са обзети от новата мания. Когато говорят как ще се пробват в геймблинга, на тях през ум не им минава, че е възможно да не спечелят. Да си губещият в геймбл е съдба за белия. Над черния човек бдят боговете. Всеобщото полудяване предизвика ироничния коментар на един американски авантюрист там. Аха, поклати глава той, “Добре дошли в The Gamblia!” Французите, при това дори някои автори на научни съчинения, пък изобщо не се занимават с етимология. Обикновено наричат държавата Гамбия “ среден пръст върху франкофонска Западна Африка” по наистина специфичното й разположение – изцяло вътре в Сенегал. Оттам и парадоксалният на пръв поглед диалог, който можете да завържете с някой гамбиец, ако го попитате с кого точно граничи Гамбия.
- С Атлантическия океан – ще отвърне.
- И с кой още?
- С никой! – няма и да се замисли гамбиецът. На логичния въпрос да не би тогава Гамбия да е остров човекът отрицателно ще поклати глава.
На това му се вика да си обичаш съседите.
Когато се скиташ из горите на Гамбия има и други важни неща освен крокодилите, на които можеш да се натъкнеш. Тук-там баобаби на по 600 години, които още помнят удивените и потни лица на първите европейци, стъпили по западните африкански брегове. Също и термитниците със строгото им разпределение на мравки-труженици, мравки-майки, мравки-воини и мравки-царе, край които бързо става ясно предимството от живота в малки тоталитарни държавици. Срещат се и змии като зелената мамба и не по-малко отровната слънчева змия, чието романтично име вероятно е местен превод за габонската усойница, но те си стоят настрани. Изобщо, Гамбия би трябвало да е идеалната африканска република – възпитани крокодили, потайни змии и 80-ина километра на ширина по крайбрежието – тоест 2-3 часа с кола от единия до другия й край. Но ние никога не бива да си го признаваме, защото ще означава, че сме се встрастили в пътуванията дотам. А тогава ще е ясно – станали сме непретенциозни и безотговорни. Готови да бъдем изхвърлени на улицата. И превъзходни обекти за камерите на леко мързеливи, но иначе амбициозни журналисти. Или просто опитваме да упражняваме контрол върху твърде много хора наведнъж. Оттам до навличането на униформа с пагони от низшия офицерски състав, е само една крачка с ботуш.



Степан Поляков


форум на пътешественика
Няма мнения










Journey.bg предоставя информацията от Вашите материали възможно най-точно, но не поема отговорност за причинени вреди или неудобства при ползването й. Препоръчваме преди да предприемете пътуване да потвърдите със съответните институции важната информация като: визов режим, застраховки, здраве и безопасност, митници, транспорт и пр.