Русская версия English version
Пътеводител - информация за дестинации
Версия за печат на принтер Европа Карта на света
Търсене
Македония 

Населено място: 

Ангелът от Кубриново

Шофьорът на автобуса не само че беше грък, но и не бе мръднал по-далеч от гръцкия език. Опитал ли се бе – не знам? Но ето, не бе успял да разшири светогледа си, т. е. не бе намерил време да опознае някой друг говор, който би звучал или би се наричал малко по-различно от неговия матерен език. Дали за това особено е страдал или поне някога в живота си се е тревожил!? Никога и не разбрах, нито пък се сетих да го питам. Единственото нещо, което за мен бе повече от ясно, бе, че аз самият с моите нищожни познания по гръцки, трудно можех да кажа какво искам или пък да разбера какво той искаше. При една такава ситуация във взаимното ни общуване, не ми остана нищо друго освен да посоча с ръка към равното асфалтирано проширение от дясната страна на пътя, при това, изричайки на гръцки една много кратка и никога докрай изказана фраза:
- Едо...! (от гръц. – тук!)
Имах късмет. Шофьорът ме разбра и веднага зави в исканата посока. Гумите на автобуса се залепиха върху черния и нагънат от жаркото слънце асфалт. С езика на жестикулациите, разбираем за всички племена и народи по света, дадох знак, с който обявих края на пътуването.
Погледът по тясното асфалтирано шосе, което отляво плавно се изкачваше по по-ниските склонове на Баба планина, трябваше да ми даде отговор на един въпрос, който още от ранните утринни часове се въртеше в главата ми. Точно това шосе трябваше да замени моето колебание с твърда и непоклатима решеност около по-нататъшния ни начин на придвижване. В крайна сметка, със самоуверен глас и съвсем накратко изложих плана си. С тайната надежда, че ще се натъкна на разбиране от страна на двадесетината граждани на Френската република, които трябваше да ме последват.
Слязох от автобуса. Някои тръгнаха след мен, а други изтичаха напред. Всички крачехме по тясната криволичеща пътека към общата цел. Вървях и пак се питах: наистина ли така трябваше? Или може би другояче – с автобуса догоре, до края!? Самият аз си оказвах вербална подкрепа за вече категорично взетото решение:
- Както виждате, пътят е тесен! Наистина е жалко, че не можем да минем с автобуса!
- Мисля, че по този път автобусът би минал. Пътят е достатъчно широк... – без да налага мнението си, с много тих и спокоен глас допълва професор Пиер Кабан, мерейки с поглед ширината на пътя и сравнявайки я с тази на автобуса.
- Да! Тук би могъл да мине, но в селото нещата стоят малко по-иначе. Там е тясно, няма къде да оставим автобуса! Също така проблем ще е, ако от другата страна дойде превозно средство. Тогава ще бъдем блокирани! – отговарям, опитвайки се да докажа правотата на своето решение.
Много бързо зърваме и първите курбиновски къщи. Всъщност това са няколко новоизградени постройки, разположени под самото село, край тесния и единствен път дотам. Някъде тук ни посреща “съветът по посрещането” – няколко момчета на велосипеди и пеш, заварени в редовната детска игра. Един техен поглед над разпръснатата група непознати светлокожи посетители, носещи със себе си раници и фотоапарати, ясно им подсказва за какви гости става дума. Затова без някой от новодошлите да е потърсил помощ, гонени само от вроденото македонско гостоприемство, самите деца – на нас, неканените и неочаквани гости – ни дават информация:
- В църквата ли отивате? Тя е нагоре, над селото! Вървете само направо, през селото. След като излезете от него, ще трябва да изминете още километър и половина!
- Не ми беше много до разговори, а трябваше и да пазя дъха си за стръмнината, която предстоеше. Все пак редно бе човек да се обърне към домакините:
- Знаем, знаем къде е църквата. Били сме и по-рано там. Кажете ни, вкъщи ли са си хората – онези, дето държат ключа от църквата? Да вземем ключа – искаме да влезем в църквата!
- Тук са, тук са! Къщата е точно до пътя. Ще вървим да им кажем!
Децата отлетяха нагоре към селото. Изчезнаха! Както се и появиха, така и изведнъж си заминаха от нашето полезрение. Тръгнахме след тях. Не бързахме да ги настигнем, тъй като нямаше нужда (знаехме накъде да вървим, нали!?), а нямахме излишни сили за изразходване. Трябваха ни за по-нататъшното ни изкачване до църквата, а и за слизането после до нашия автобус, долу, на главното шосе.
Пристигаме много бързо в центъра на селото. В просторния и покрит със зелена трева двор на новопостроена къща, домакините ни посрещат. Заварили сме ги в разгара на обичайната къщна работа, виждана много пъти по дворовете на македонските семейства – в единия край на двора жените приготвят зимнина, на другия край пък мъжете все нещо бетонират. Нашето идване не ги изненадва - “съветът по посрещането” си е свършил работата – помислям си.
С усмивки, широки като разцъфнали слънчогледи, домакините ни канят да влезем. Вече усещам любопитството им, както и страстта им за нови запознанства. През селото бяха минали много французи или разни други чужденци, и със сигурност отново ще идват, но не всеки ден с такава численост. А желанията и възможностите много често се и разминават:
- Нямаме време, бързаме. Трябва да стигнем до църквата и след това да се върнем при автобуса. Път ни чака, а ни остана малко време. Освен това сме много хора – някои по-нагоре, други по-надолу, разпръснати по пътя.
- А къде ви е автобуса? Защо не отидохте с автобуса!? Преди няколко дни една група ученици с автобус се изкачи до горе, до църквата!
Не попитах какъв е този техен автобус. Тесен и криволичещ (особено в селото) над Курбиново пътят е доста разбит от товарните коли и поройните дъждове. Тежките превозни средства съвсем биха го унищожили, а на самите тях биха нанесли многобройни драскотини и “болки в ставите”... Тежко на хубавия и нов автобус, движещ се по такъв път, но тежко и на пътя, ако големи автобуси или други тежкотоварни машини минават по-често по него. Гледайки състоянието на пътя, не съжалявах за взетото от мен решение да тръгнем пеш.
За любители на изконната красота, каквито бяхме ние, разходката по курбиновския път може да бъде прекрасно преживяване. От двете страни на пътя градините се къпят в собствената си зеленина, докато многобройните орехови корони служат като огромни чадъри за слънце (а защо не и като чадъри при слаб летен дъжд!?). Крачиш по тесните селски улички, изпълнени с остатъци от стара селска архитектура, а от всички страни мирисът на селския живот те връща в някои по-добри времена, които могат да бъдат описани само в приказките. При самия край пътят става по-стръмен и по-труден за преодоляване. Наоколо почвата е суха, а тревата – прегоряла. Затова пък от двете страни на пътя се виждат натежали гроздчета от черни пресладки къпини. Водата в устата приижда, нещо те мами да глътнеш узрелите плодове и да забравиш за реките пот по собственото си чело. И всичко щеше да бъде прекрасно, ако не беше проклетата горещина. Да вървиш 4 километра, цялото време под безмилостните лъчи на августовското слънце, когато температурите са много близо до 40 градуса по Целзий... Не беше лесно, но си струваше човек да се помъчи за онова, което предстоеше!
Пристигнах пръв от всички на площадката под курбиновската църква “Свети Георги”, за която взетият под наем ключ се оказа ненужен. Както можах да видя отдалеч, вратата й бе широко отворена. Това бяха сторили другите, много по-рано пристигнали посетители, македонци по род и местоживеене. След като бяха заели сенките под голямото дърво, те се бяха захванали да готвят обяд. Той за тях, вероятно, беше най-важното събитие за деня – посудата, разхвърляна по земята, огънят – гори, и тънък воал от дим се вдига към небето. На масата – месо, зеленчуци, олио, захар, сол... Както правят добрите домакини: техните 3 – 4 коли са под дебела сянка, оставени на хладно да стоят. Всичко е на мястото си!
Влязох в църквата, премерих пода с няколко бързи крачки и още по-бързо излязох навън да посрещна моите спътници и състрадалци, идващи насам в лятната непоносима жега. На излизане, минавайки през църковния праг, както много често преди това, трябваше да си спомня една много по-рано случила се история.
На 17 юли 1997 г. не зная за кой ли път бях дошъл в същата тая църква в Курбиново. Онзи път обаче с един друг френски поданик и поклонник на изкуството, придружен също от съпругата си. На излизане, парижанинът застана на прага на църквата. Без думичка да каже, с притворени очи и с мислите някъде далеч, в непознат край. В отговор на моето учудване той ме трогна с думите си:
- Тук чувствувам някаква особена духовна сила. Чувствувам духа на този народ. Разбирате ли?! Само народ с богат дух, на такова място би могъл да създаде такова творение. Тази църква е свидетелство за един много богат дух! Този народ някога е имал много богат дух!
Малко по-късно, същия ден, седяхме на отсрещния бряг на Преспанското езеро, в Отешево, на терасата на хотел “Европа”. Цели 4 часа седяхме и се наслаждавахме на спокойствието и на безбрежната красота на Пелистер и Преспа, на Галичица. С очи поглъщахме езерния и небесен лазур, брояхме белите облачета над Пелистер и заедно се надявахме, че човешка ръка няма да оскверни тази девствена хубост.
Трябваше да прекъсна спомените си и от миналото да се прехвърля в настоящия миг. Не бях сам – най-упоритите и най-здрави пешеходци бяха пристигнали и се редяха около мен. Потните им ризи, както и техните зачервени лица и учестеният им дъх, говореха за това колко голямо е било тяхното усилие да се доберат дотук, до църквата “Св. Георги”. Сядаха под сенките, отдъхваха и чакаха да дойдат останалите. За да се съберем всички и заедно да влезем вътре – в църквата.
Въпреки че бе един от най-младите в групата, все пак сред последно пристигналите бе г-н Мишел Прюдом. Той видимо бе най-разочарованият, а това свое разочарование не се и опитваше да скрие. На лицето си имаше изражение на ужасен от нещо човек, а от устата му излезе възклицание, пълно с болка:
- Каквоооо!!!? За това ли дойдохме!? Това ли са ценните стенописи, заради които толкоз много трябваше да вървим пеш!? Пуууууу!
Разочарованието му бе отчасти разбираемо. От неговото място се виждаше една не много впечатляваща картина - малка еднокорабна църквица, с много простичък и не много привлекателен външен вид, захвърлена далеч в планината и някак си позабравена от човешкия род. Единствената живопис, видима отвън, бе точно над главната врата от западната страна на храма. Горкото късче живопис, избледняло от слънце и от дъжд, но и от многобройните векове!
- Чакайте само да влезем вътре, а там има какво да се види! Още нищо не сте видели! – подвиквам аз, подкрепен с гласовете на онези, които бидейки по-рано дошли, имаха възможност да видят част от вътрешната страна на църквата.
Събрахме се и влязохме в затъмнената вътрешност на храма “Св. Георги”, изографисан в далечната 1191 г. от рождението Христово.
- Ето го ангела! Вижте колко е хубав, колко прекрасен е този ангел!
С широко разперени криле и протегнати напред ръце архангел Гавриил се покланяше пред Богородица и Сина. Срещу него бе застанал архангел Михаил, в подобно положение. Ангели небесни закриляха пространството над Детето, пазеха Го и Го милваха с поглед топъл. Цели осем века стояха така: ангел срещу ангел, светец до светец... Цели осем века от стените искряха очите на светците, също както звездите украсяваха нощното небе. Всички ние забравихме за безмилостното лятно слънце, за трудното изкачване. Сега бяхме вътре, в утробата на Божия храм. От възхищение треперехме пред божествената красота на изографисаните сюжети, пред чудесната дарба на живописеца. Фреските ни върнаха в миналото, между скелетата на неизвестните живописци, а и още по-назад – във времето Христово. Ето, Мария прегръща Елисавета, а точно до тях изправен Иисус Христос отправя към нас остър поглед. Наблюдаваме Рождението и Кръщението Господни, както и Възкресението Лазарово. Ето го пак Христос! Виждаме го как влиза в Ерусалим на магаре, както бе и предсказано и написано от старозаветните пророци. След това го разпъват на кръста, за да може да възкръсне от мъртвите и да възлезе на Небето. От всички страни ни съпровождат погледите на Исус Христос, на Светите врачове Козма и Дамян, на Пантелеймон. Милват ни погледите на светите цар Константин и царица Елена, на светите братя Кирил и Методий, но и на Пресветия Климент Охридски. Тук е и св. Георги – стиснал здраво своето копие, будно бди от стените вековни и божествено красиви, а от дълбочините на бунара на моите спомени чувам глас:
- Този народ е имал много богат дух! Само народ с богат дух е могъл да създаде подобно произведение на изкуството!
От красотата очите лесно не се отлепват. Още по-трудно се отказва сърцето от нея. А сме длъжни да вървим напред, да продължим.
Тръгваме обратно - през селото - до автобуса. Сега вече ни е по-леко. Надолу се слиза по - лесно, а слънцето отстъпва своето място на тихия ветрец. От всички страни ни обвива чудна свежест. А отвътре – в душата, ни изпълва някаква особена топлина.
Шофьорът на автобуса истински се радва на завръщането ни. Вдига рамене, показва ни часовника си и мърда устни. Без дума да изрече, разбираме въпроса му, сякаш иска да каже:
- Къде сте, досега, по дяволите!?
Можех да му кажа, че сме били горе в планината. И още по-високо – при ангелите, а там и наистина бяхме. А не му казах нищо. Трудно е, когато човек чака в неизвестност, може би е по-трудно от изнурителното ходене в непоносимата жега, след което все пак следваше богата награда.
В автобуса се преброяваме. Всички сме тук. Пред себе си гледам изпотените и от слънцето зачервени лица. И удоволствие, голямо удоволствие е изписано на лицата на моите спътници!
- Тръгваме ли!? – питам тези изключително щастливи хора.
- Даа! Тръгваме! – викат в един глас всички.
За последен път хвърлям поглед към планината – там, където остана църквата “Св. Георги”, над село Курбиново. И тръгваме напред, при някои други ангели, скрити под сводовете на древните църкви и манастири на Македония.

Охрид 2003



Мишо Юзмески

Ангелът от Кубриново

форум на пътешественика
Няма мнения



Изпрати на приятел Изпрати на приятел






Journey.bg предоставя информацията от Вашите материали възможно най-точно, но не поема отговорност за причинени вреди или неудобства при ползването й. Препоръчваме преди да предприемете пътуване да потвърдите със съответните институции важната информация като: визов режим, застраховки, здраве и безопасност, митници, транспорт и пр.