Русская версия English version
Пътеводител - информация за дестинации
Версия за печат на принтер Европа Карта на света
Търсене
Латвия 

Населено място: 

Рига - едно спокойно място с дълга история

В 9:00 самолетът излита от Терминал 2 на софийското летище за Прага. Всичко минава благополучно, имам престой в чешката столица цели два часа.
Решавам да изпия едно кафе в зоната “пушачи” и плащам горчиви 4 евро за удоволствието.

В 13:10 чешко време продължавам за Рига. Към 14:00 часа латвийско време /няма разлика с българското/ самолетът прави няколко врътки над рижкия залив и се подготвя за приземяване. Балтийско море е спокойно, виждам огромна плажна ивица, брезови гори и равнина, вода, равнина, вода.

Внезапно се сещам за нелепото определение на Христо Стоичков “Швеция ли – тази държава пълна с вода…” Е, това тук е Латвия, но май в географско отношение нещата са до известна степен сходни. Латвия е страна с над 12 000 малки реки и с около 3 000 езера, а най-високата й точка е към 312 м.

След по-малко от половин час се намирам точно срещу Lidosta /летище/ Рига и чакам автобус №22, който трябва да ме отведе до центъра на града и по-точно до големия супермаркет “Stockmann”. Бях предупредена да внимавам с такситата /цветът на различните компании е различен/, да се доверя евентуално на “червените” и да имам предвид, че пътят до центъра /около 15 км/ ще ми струва към 10 лати. Да, бе! Ще си чакам автобуса. Рано е. Не бързам особено за никъде. Ето го! Купувам си билет с цена 0,30 лати /курсът е 0,70 лати към 1 евро или или 7 лати за 10 евро/. След още половин час съм пред големия супермаркет.

Изваждам планчето на Рига, с което се снабдих в инфо центъра на летището. Млада жена услужливо ме пита на руски език от какво имам нужда. Търся централната жп гара, отговарям също на руски. Тя е отсреща, посочва с ръка жената. Гарата наистина е отсреща. Започвам да се ослушвам с повишено внимание, защото освен руски, досега все още не съм чула латвийски език. Гарата е модерна и на територията й са разположени магазини, кафенета, ресторанти, салони… Трябваше да стигна до рижкия “Люлин” – квартал с панелни блокове, разположен около булевард “Локомотивес”. Билетчето е 0,25 лати.

Решавам, че докато чакам, мога да хапна нещо дребно. Има голям избор от модерни заведения за бързо хранене от типа “Макдоналдс”, но аз искам нещо по-типично. Множество дървени и боядисани в червено и зелено будки, които предлагат тестени закуски, са разположени по продължението на целия коридор, от който /само наляво/ се стига до различните перони. Продавачките говорят предимно руски, и както се оказва – продават предимно руски специалитети. Аз си взимам белаш – нещо като поничка или пирожка с кюфте. Застанала на перона проумявам няколко неща – в Латвия наистина има много руснаци; много се пие; пушенето е забранено на всевъзможни публични места, в т.ч. и на гарата. Последното правило се нарушава масово на перона, но забраната си е забрана.

Влакчето потегля. Симпатични дървени седалки във вагона. Хора с мрежи и сакове пълни с алкохол. Момичета и жени с високи токчета. След 12 минути се изръсвам на спирката “Даугмале”, близо до която се намира блокът на Лаура. Предблоковото пространство е покрито с добре поддържана трева и… с брези. В 16:00 вече пием кафе в тясната й кухничка и провеждаме първия си опознавателен разговор.

Освен мен при нея гостуват младежи от Малайзия и Австралия. Момчетата скитат някъде из Рига в този момент, а домакинята е изморена от снощна веселба. Жилището е двустайно и още в мига, в който влязох, почувствах еклектичната атмосфера на новото объркано и търсещо поколение – от ретро снимки с плакати за кино и звезди от 60-те, до будистки символи и източни джунджурии, всичко това гарнирано с пиърсинга и татуировките на приятелките на Лаура, чиито изображения се виждат по стените. Велосипедът в коридора подсказва, че в тази равна като тепсия страна, хората често се придвижват и по този начин. Купчинката билети от музеи и театри в един пепелник говори, че младите тук все още не са загубили интерес към историята и изкуствата. Последната ми констатация се потвърди напълно в следващите дни.

Говорим за важността на утрешната ми делова среща, получавам насоки за разходката, която възнамерявам да направя всеки момент, допиваме кафетата и се разделяме. Този път се връщам в центъра на града с тролей №15. Спирам на последната спирка – “Университет”. Намирам се на една крачка от Вец Рига или Стара Рига. Тръгвам в посока към реката Даугава – тя е естествената граница на града.

Цялата територия на Стара Рига е обявена за част от историческото и културно наследство на света и е под защитата на ЮНЕСКО. Спирам се да погледам парковете от двете страни на канала, който тече успоредно на реката. Къщички за лебеди, патици, атракционни лодки, фонтани насред водата и разбира се – свежа зеленина, прекрасни нарциси /никога не съм виждала толкова различни видове!/ и лалета.

Температурата не надмина 15 С през целия ми престой. Комбинацията от сравнително ниски температури и влага поддържа растенията много свежи. Това за първи път го видях в Лил и Кале и коригирах погрешната си представа, че само на юг има цветна екзотика. Широколистните дървета в момента се разлисват, а някои видове още дремят с наедрели пътки.

Намирам се в предверието на стария град, там където някога е имало огромен пясъчен вал. Започвам разходката си от Паметника на свободата, построен през 1935 година. Прекосявам булеварда, успореден на централния “Райня” и продължавам в дясна посока към фортификационната кула от 1330 година. Кулата е наричана в началото “Пясъчната”, от 17 век – “Барутната”. От 1919 г. е музей на войната. Минавам покрай множество стари казарми, после отново завивам наляво и скоро се озовавам на един от най-известните площади в столицата – площадът пред Рижката катедрала (Домский собор) . Тя е седалище на лутеранската църква в Латвия и е една от най-големите и стари култови сгради в балтийския район, съчетаваща късен романски, нов готически и бароков стил. Построена е от и за епископ Алберт през 1211 г. Същият бил предводител на немските рицари от ордена “Братя на меча”, които основават Рига през 1201 г. Немското присъствие и влияние в Рига не е смутено особено от полско-литовското владичество през 16-17 век и трае до идването на шведите през 17 век /в известен смисъл и по-късно/.

В хаотична последователност преминавам през някои от основните забележителности на стария град: къщата на “Черните глави”.
Построена е през 1330 г. за нуждите на кметството и на търговците. От 15 век е използвана от обществото “Черните глави” – сдружение, което е допускало за членове само търговци ергени. Покровителят е св. Морис. Сградата е била напълно разрушена през 1941 г. и напълно възстановена през 1999 г.

Черквата “Св. Петър”. Свети Петър е един от светците на града. Строителството е започнало през 13 век. Дървената кула в бароков стил от 1690 г. е била най-високата в света. Черквата изгаря през Втората световна война. Възстановена е през 1973 г., но кулата вече е от метал и е висока 123,25 м.

Голямата и Малката Гилдии. В Малката Гилдия през 14 век се приютяват местните занаятчии и тук изработват професионалните си кодекси. Голямата Гилдия е била “запазена” само за чужденци и преди всичко за заможните немски занаятчии.

В близост до черквата “Св. Петър” забелязвам паметник на “Бременските музиканти”. Снимам го и тъна в неведение защо и как този паметник е тук. Сядам за кратък отдих на площадчето “Лива” до Гилдиите и започвам да разучавам и преговарям информацията за обектите, които до този момент съм видяла.

Успявам да разбера няколко неща:

• Рига има 800 годишна история;
• Очевидно градът винаги е представлявал интерес за всевъзможни окупатори поради стратегическото си географско положение – защитата е постигната чрез система, състоящата се от огромен пясъчен вал - река, която сега не съществува /тече някъде под земята/ - крепостна стена – река Даугава;
• Изобилието от сгради на професионални гилдии от средновековието е сигурен белег за богатството и просперитета на града в онези времена;
• Ярко изразена, разрушена през 1941 г. и възстановена през следващите години /особено след 90-те/ средновековна архитектура – черкви, борси, но и жилищни сгради;
• Доминиране на Лутеранската църква, но присъствие също на католически, православни и юдейски храмове;
• Единственият град в Европа, в който има толкова много архитектурни произведения в стил Ар нуво или Юнгенщил, или Модерн /както е по-прието да се нарича у нас/.

В съседните кафенета местни хора и туристи отпиват бира и се наслаждават на хубавия ден. Спокойно място е Рига!

Продължаваме към кметсквото и площада при къщата на “Черните глави” и Статуята на Роланд. Попадаме на някаква народна веселба. Импровизирана естрада, фолклорни прояви, момичета в традиционни облекла, сергии. Лаура ме запознава с фолклорния символ на Латвия – звезда с четири лъча, която е втъкана в колани, панделки, дрехи. Продават се плетени шапки и чорапи, местна бродерия, лисичи опашки, кожени изделия, дървени играчки, кехлибар.
Ние имаме много дърво и ръчно изработените играчки са скъпи, но се търсят от чужденците, обяснява моята водачка.
Разяснява ми, че площадът, който има вид на “най-стария в града”, е всъщност на 60-70 години. Тази част на Рига е била силно засегната от бомбите през войната. Кметството представлява красиво здание, малко по-нагоре са откритите кафенета.

Тръгваме по една от уличките със запазени сгради в стил Ар нуво. После хвърляме едно око на замъка, който сега е президенско седалище. Близо сме до реката Даугава. Лаура ми посочва един от най-атрактивните мостове над реката и ми разказва как преди една година местен младеж блокирал цялото движение. Изкачвал се към върха на моста и твърдял, че няма да спре да се изкачва, докато не получи два… еклера.

След няколко крачки виждаме статуя на Силния Мъж от легендата за основаването на столицата. Сядаме за кратка почивка на крайречната алея. Момичето обобщава някои данни от историята на Рига – немци, поляци, шведи, руснаците на Петър Първи, СССР. С обещание да ми покаже шведската порта след мъничко, тя се изправя. Продължаваме разходката, минаваме през шведската порта. Мотаем се през тесните улички още 20-ина митути. Питам откъде-накъде в Рига има паметник на “Бременските музиканти”. Бремен е наш “побратим”. Освен това основателят на рижката катедрала е от Бремен. Аха, ясно, казвам аз.

Минаваме покрай старите казарми и Барутната Кула и се насочваме към по-новата част на града. Пресичайки канала, Лаура ми показва мястото, където са дадени шест човешки жертви в борбата за автономия и демократични промени в началото на 90-те. Иска да ми покаже улиците “Елизабетес” и “Алберта”. Там е най-голямата концентрация на сгради в стил Ар Нуво. Тя нарича улица “Алберта” “Кейк стрийт”, поради множеството архитектурни детайли върху сградите, които наистина стояха като направени от сметана.

Може би тук е моментът за малко пояснения за този стил. Цитирам със съкращения:
Ар нуво (от фр. art nouveau: „ново изкуство“) е стил в изкуството и дизайна, достигнал своя връх през 90-те години на 19 в. Отличава се с изобразяването на плоски декоративни форми; преплетени форми на камшиковидната крива; любовта към асиметрията; вниманието към детайла и изработката… Ярко характерни за ар нуво са всевъзможните вълнообразни форми — ластари, пламъци, вълни, буйни, развяващи се стилизирани женски коси. Имайки като своя основа стила Модерн и Японизма, той също покровителства украшателството преди всичко в архитектурно отношение. Засилено е присъствието на пълзящите флорални мотиви. Балконите и еркерите се подкрепят не само от атланти (наместо класическите кантилеври), но и от клони на дървета, изработени от камък, цимент, гипс. Растителни и животински мотиви украсяват сводовете и рамките на прозорци и врати, подобно на един доста по-ранен пример — Мануелинската архитектура. Много архитекти като Гауди утвърждават този стил на пренаситената украса в архитектурния пластичен декор.

Наближава 11 часа и ние се връщаме на “Елизабетес” поради няколко причини. Основната между тях е тази, че на същата улица се намира хотел “Ревал”, в който предстои да се проведе моята професионална среща. Другата причина е по-прозаична. Тук е заведението “Лидо”, в което домакинята ми си беше наумила да хапнем.
Харесвам това място от пръв поглед и затова ще дам и точния адрес: “Elisabetes iela”, 65. “Лидо” е верига от заведения в подчертано традиционен стил, които стартират през 1987 г. Най-близо за нашата култура е да кажем, че са нещо като закусвални. Там можете да опитате всякакви национални вкуснотии - разнообразни картофени манджи, зеле, салати подобни на “руска” и на “снежанка”, но със сладникав нюанс и с обелени слънчогледови семки отгоре, месни ястия, местна “лазаня”, пелмени, прясно изпържени тестени специалитети с всевъзможни плънки… Изобилие от сокове от “дребни” плодове, “газирано” кисело мляко – кефирс, слабоалкохолна напитка – сидрс /сайдер/ и пр. Сосове. Хлябът е безплатен.

Предпочитам да ям онова, което ще яде Лаура. Тя се насочва към тестените и картофените ястия с плънки. Пържеха ги в момента в огромни кръгли тави. Взима нещо като картофен шницел или по-скоро палачинка /2 броя/. Полива ги обилно с бял сос. Аз взимам същото плюс кефирс и черен хляб. Настаняваме се на кокетна масичка до прозореца. Масите, столовете, стените и вътрешният бар са оригинални, “битови”. Помещенията са големи, с готически тавани. Разни сушени билки и клони висят тук-там, пасторални картини и декорации по стените. Чисто и уютно. Чувствам се отлично и си обещавам да се върна тук на всяка цена.

В 11:50 се разделяме. Момичето има среща с майка си и обиколка на магазините “втора употреба”. Аз се запътвам към моята среща. Тя продължава до 18:00 часа.

В 18:30 пред хотела ни чака екскурзовод, който трябва да ни разходи в Стара Рига. Подаръкът го правят латвийските колеги. Това ще е моята трета обиколка.

Преди да тръгнем към Вец Рига екскурзоводката обръща вниманието ни върху величествената сграда на руската православна черква, която се намира срещу хотела. По време на социализма този храм беше превърнат в планетариум. След 1991 г. той възвърна основните си функции.

Преминаваме канала. Спираме пред паметника на свободата. Насочваме се към площадчето “Лива”. От лявата страна момичето показва Вагнеровия театър. Тук за първи път Вагнер дирижира с гръб към публиката.
От дясно са Гилдиите. Чувам познаната вече история за котката. Новината е, че именно тук е текла реката Ридзене /ръкав на Даугава/, която сега тече под земята. Тя дава името на града, който в средновековието е бил полуостров. Преминаваме през светите черкви – на св. Йоан и на св. Петър. Следва разказ за различните ордени в средновековна Рига и конкурентната борба между тях. Междувременно започва да вали силно. Крепостната стена. Рижката катедрала. Тук вниманието е насочено към органа в катедралата – един от най-големите в света.
Тичаме към друга забележителност – “Трите братя”. Ансамбъл от три къщи върху малко пространство. Най-старата сграда с този калибър е от 15 век, другите две - от 16 век. Най-тясната уличка в Рига. Казармите. Барутната кула… Разходката приключва в галоп за около 1 час и 15 минути. Момичето се сбогува.

Утре работната среща продължава в 08:30 часа. Разхождам се сама час – час и половина. В 22:00 имам среща с Лаура. Тя ме чака на спирката на тролея. Оказва се, че и момчето от Австралия също ще се присъедини – да се прибираме заедно. Решаваме да изпием по бира. Никъде не се пуши! За щастие попадаме на едно “Лидо” в Стария град, където пушенето е възможно.

В 23:40 взимаме тролей за “Локомотивес”. Небето още не е съвсем тъмно. Тролеите вървят до полунощ. Имало нощни трамваи! Хитро. Слизаме в квартала на Лаура и тръгваме към блока през непозната за мен уличка с малки къщи и цъфнали храсти. Пред един ароматен бял храст позира младо момиче. Приятелят й се опитва да я фотографира с мобилния си телефон, опрял едното си коляно на тротоара. Работата не се получава, защото и двамата залитат. Особено той.

Имам още цял ден в Рига. В 12:30 се срещаме с Лаура, за да започне нашата велика разходка до Открития Етнографски музей и до перлата на балтийското крайбрежие – Юрмала.
До музея стигаме с градски автобус №1. Плащаме по 1,50 лати и влизаме в ограмния парк. На територията на този парк с езеро са “построени” типични къщи и стопански сгради от различни райони в Латвия.
Първата изненада е една дървена къща, която се оказва черква.
Мястото е много предпочитано от младоженците, обяснява Лаура.

Надникваме вътре. Изумително. Стенописи върху дъговидния дървен таван. Неподражаемо! Продължаваме към друго място, откъдето се чуват много приятни песни.

Това е нашият древен фолклор. Тези жени и мъже учат посетителите да пеят люлчини и “битови” песни.

 

Спираме за дълго при певците. Може би съм чувала подобни мотиви в някои филми-приказки за севера… Певците взимат инструмента куокле /kokle/- местната лира. Инструментът е дървен и стои перпендикулярно на тялото /като окачена табла/, а не успоредно на него. Изпълнителите подканват публиката да припява в определени моменти. Децата са най-щастливи.

Лаура разказва, че баба й я е водела там да учи песни и танци. Разказва ми детските си спомени, говори за традициите… Жалко, че всичко това не е достатъчно да задържи младежите в родината…Ние сме объркано поколение. И аз имам проблеми с целите, с избора. Семейството казва едно, новите условия на живот предполагат друго…

Продължаваме разходката. Пред някои къщи се продава чай, пред други – сладкиши, пред трети – дървени играчки и кошнички от тръстика. Всички къщи са дървени и имат особени покриви – като ненастръхналите бодли на таралеж. Разглеждам “под лупа” покривите и установявам, че са направени от много плътни пластове изсушена тръстика. Същинско майсторство. С времето те потъмняват-посивяват. Изумиха ме къщичките на слугите. Не са имали прозорци! Ама че работа!

Отправяме се към езерото. Рибари ловят риба нагазили във водата до кръста. Мирише на бор и свежест. Разглеждаме по-“руската” част. Няма съществени разлики – само наличието на дървени огради пред къщите отличава източните латвийски селища от другите. Разходката ни трае близо два часа. Тръгваме към изхода бавно и славно. Взимаме автобус до центъра на Рига и веднага се отправяме към гарата. Оттам ще вземем влак за Юрмала.

Наричат Юрмала "Балтийската ривиера". Само на 25 км от Рига човек попада на нещо невероятно - широк плаж с дължина 33 км! Всъщност Юрмала е сборно понятие, а не името на отделно място. Целият 33 километров бряг е заселен в различни точки. Лаура избира да пътуваме до точката Dubulti и да извървим пеша – по брега или по централната алея, курортите Majori и Dzintari.

Влакът се движи успоредно на реката Лиелупа. Подминаваме едно от многото латвийски езера. Равно и право, брези и вода!
Слизаме в Dubulti и водачката ми предлага да минем през магазина, за да си купим сидр (сайдер).

Така си разтоварваме ние. Взимаме си тази напитка, слизаме на плажа, сядаме на някоя пейка и релаксираме.

Нямам нищо против това предложение. Тръгваме към плажа. В този момент виждам дървените къщи! Но не като тези в открития музей. Обитавами къщи – стари и нови, малки и големи. Никога не съм вярвала, че е възможно дървото да бъде огъвнато в толкова сложни чупки, дъги и пр. Защото по-богатите и големи къщи представляват същински архитектурни шедьоври.

Дървената архитектура е хит в този край през 19 до втората половина на 20 век. Богатите са привличали архитекти от средите на балтийските немци, латвийци, руснаци и финландци. Има, разбира се, и други типове архитектура, но тези постройки са била най-подходящи за сезонен отдих. Близо 4000 дървени къщи има по крайбрежието, а около 415 са обявени за архитектурни паметници.

След тези пояснения съм стъписана. Такава ривиера не съм виждала! Борове, брези и разноцветни къщи в ярко наситени, а не в бонбонени цветове. Понечвам да снимам едно бижу, но придружителката ми деликатно ме спира. Това са частни домове на много богати хора. Изисква се разрешение за снимане. Добре, съжалявам.

Плажът е втората голяма изненада. Той е толкова широк, колкото съм виждала само на океана! Краищата му не се виждат. Пясъкът е фин и хубав като нашия. Сини пейки са поставени на определени разстояния една от друга. Има хора колкото си щеш – спортуват, отмарят, разхождат се. Усещането за простор е велико! Събувам се боса и решавам да опитам водата. Мале, колко е студена! Нищо, по пясъка е добре.

Колко е хубаво, че в Латвия се стъмва късно! Сега е едва 17:30. Боже, колко е рано, изненадва се Лаура. Избираме пейка и пием сидр. Мълчим си. После подхващаме лек разговор.
Някаква тъга ме гепва яко за гърлото. Защо имам чувството, че местните са депресивно настроени? Снимаме се заедно. Снимам пясъка, чайките, пейките, хората. Мързелуваме още. Усещам, че се отпускам и напрежението отминава с вятъра.

Тръгваме по брега и вървим чак до следващото населено място – Majori. Там напускаме плажа и отиваме на централната алея “Йомас”. Малко преди това Лаура ми показва бивши вили, станали пионерски лагери и сега отново вили. Виждам и необновени, но очевидно хубави в миналото дървени къщи.

Приватизацията е хубаво нещо, но се искат много пари за ремонти! Съгласявам се. Така е. Скоро стигаме до един неистов хотел с множество ярки кули, кулички и остри покриви и аз се спирам за снимки. Вече сме на алеята. Шляем се като туристи на почивка. Сядаме в една градинка да съзерцаваме цветята, продължаваме и отново сядаме – този път за кафе.

Наближава 21 часа. Почти сме стигнали до Dzintari /кехлибари/ и там ще се качим на влака за Рига. Към 22:30 сме в дома на Лаура. Тя записва музика за мен. Разменяме адреси, сайтове… Дърдорим до късно, защото това е последната вечер. Утре сутрин аз ще тръгна рано и сама.

14.05.07
Лаура ме изпраща до тролейбусната спирка. Разделяме се топло. Аз съм с целия си багаж, който не е много. Мога без проблем да се разхождам с него 2-3 часа. Този път спирам на големия супермаркет “Stockmann”. Разглеждам пазара, който е в непосредствена близост.
После решавам да посетя още един път онези места, които видях за секунда – къщите “Трите братя” в стария град, пазарът за цветя до Еспланадата, отново Ар нуво и отново стария град. Купувам пощенски картички. Правя последно посещение на инфо центъра. Пия последно кафе на площадчето “Лива”. Слънцето е приятно. Гледам ту Вагнеровия театър, ту Гилдиите и сградата с котката, ту симпатичните къщички пред мен. Някога тук е текла река. Сега… Излизам от моментния унес и тръгвам към автобус №22. Автобусът не се появява твърде често, затова отивам на спирката по-раничко.

Скоро напускам очертанията на града. Брези и дървени къщи тук-там. Небето е мрачно, седящият до мен мъж е силно опиянен и ми повтаря през две минути “Ой как вам повезло…”



Росица Якимова

Рига - река Даугава Университетът Канали в Рига Къщата на "Черните глави" Голямата гилдия и жълтата къща с котката Шведската порта
Руската черква Дървена къщичка

форум на пътешественика
Няма мнения



Изпрати на приятел Изпрати на приятел






Journey.bg предоставя информацията от Вашите материали възможно най-точно, но не поема отговорност за причинени вреди или неудобства при ползването й. Препоръчваме преди да предприемете пътуване да потвърдите със съответните институции важната информация като: визов режим, застраховки, здраве и безопасност, митници, транспорт и пр.