Русская версия English version
Пътеводител - информация за дестинации
Версия за печат на принтер Европа Карта на света
Търсене
Гърция 

Населено място: 

Уикенд в Гърция


Идеята за едно такова пътуване, която прозвуча по телефона преди около седмица, ми се стори нереална, някак си откъсната от ежедневието, в което съм свикнал да живея. По същия начин беше взето и решението, което я осъществи – без предварителна подготовка, уговорки, проучване, маршрути, карти... Една идея.

Слънцето още не беше изгряло, когато двигателят на автомобила замърка и ни задърпа към Свиленград. Безлюдните мрачни улици почти не срещаха контраста на крайпътната растителност. Нищо не обръщаше внимание на обзелата ни от предстоящото безгрижно потапяне в непознатата среда, поне за някои от нас, еуфория. А аз по детски се радвах и на самото пътуване, както всеки друг път.

Синята табела Turkey на няколко километра от Кап. Андреево превърна увереността в предпазливoст, но отклонението от ‘правия път’ ни отне само няколко минути.

Одобрителното кимване на младата митничарка предшестваше пресичането на българската граница, а на гръцката на развален английски език ни бе пожелано приятно пребиваване. Тесният и осеян с дупки български път се превърна в широк четири-лентов, който в България би имал статута на магистрала, особено предвид странното ограничение от 100 км/ч. Зеленината придобиваше все по-голяма наситеност. Хоризонтът се простираше далеч напред в почти гладката равнина. А огромните зелени табели и объркващо изписаните на тях имена на градове напомниха за неподготвеността.

Но първото кръгче, указващо и първото продължително спиране, разходка и снимане, ограждаше в червено гр. Александруполис, на около 180 км от ‘българско’. Яркочервеното слънце блестеше в гърба ни от безоблачното небе. И всичко продължаваше да изглежда познато и близко. Единствено спартанският външен вид на бензиностанциите внесе известен смут – в прилежащите магазинчета можеха да бъдат намерени само ‘глезотийки’ за автомобила.

Приятна беше и изненадващата среща с европейския стил толерантно шофиране на южните ни съседи. Елегантното излизане в страничната лента, доскоро изглеждаща като аварийна, отваряше широкия път за по-висока от поддържаните досега 80 км/ч скорост.
   
Отбивките и също толкова огромните табели ‘Изход’ зачестиха и се почувствахме принудени да се откажем от картата на България, все още покриваща маршрута ни. Осезаемото несъответствие между Английските и Българските интерпретации на гръцките наименования беше другият стимул за спирането ни до една крайпътна будка, от която стърчаха вестници и списания. Слязох за морална подкрепа, а напушилият ме смях при стеснителното и неразбиращо кимане на възрастната жена ме завари с ‘ръце в джобовете’ - отказахме пликовете с предплатени пакети на Vodafone GR, TIM Greece и Cosmote, връчени ни в отговор на запитването за пътна карта. Продължихме напред.
   
Надеждата да се сдобием с ‘такова нещо’ се възроди, когато отбихме в следващата бензиностанция на Shell. ‘Чичкото’ с метла в ръка се разхождаше около колонките и сякаш не възнамеряваше да ни обърне внимание, докато не прекъснахме тишината с ‘гууд морнин’. Усмивка грейна на лицето му и не слезе, докато ни отговаряше бързо на гръцки. Възмутено заклатих глава и връчих разкъсаната ‘БеГе мап’. Въздъхна и изтърси ‘карта?!’. Баща ми първо се разсмя, а след това утвърдително отвори вратата, за да си я вземе.
   
За 12 български пари получихме огромна карта с ‘дебели корици’. Невъзможно беше да се разгърне цялата, но пък под почти всяко нещо, изписано на неразбираемия в началото език, имаше и английски превод.
   
Отпрашихме, този път с ясната представа за приближаващия беломорски град. Първото впечатление, което прави, е на "европейски Холивуд с ниски сгради и магазини за плодове".
   
И там колите са толкова много, че трудно можеш да намериш място за паркиране, но се движат умерено бързо и се съобразяват с пешеходците. Спряхме на алея на самия бряг, а Бяло море беше плоско като тава. Тясната плажна ивица много наподобяваше домашната - зловоние на изсъхнали водорасли и боклуци, ествествено, в допустими количества.
   
Прегърнахме предложението за разходка навътре в града. Явно обслужването 24/7 на банкоматите е преимущество – съответният надпис красеше почти всеки един, покрай който минавахме. Под сянката на палмите се криеха паркираните мотори, предпочитаният транспорт на близки разстояния. При първия сблъсък с леко мургавите лица и неприятно насечения груб език жертви не паднаха, но пък порицанието на висок глас беше утешително.
   
Едва тогава се сетих да погледна display-а на фотоапарата. Заплашителната 29-ка ми напомни, че съм забравил да взема допълнителните филми, и се заоглеждах за фото. Натресох се точно пред обектива на видеокамера, с която невръстното дете на собственика, по мое впечатление - арабин, посрещаше посетителите. Набързо обясних какво ми трябва. Konica Minolta започна да преобладава сред респектиращата купчинка проявени филми вкъщи, затова спрях избора си на Kodak 200. Броих 4 европейски пари и, ухилен до уши след приятелския разговор с дъщерята, която единствена се оправяше с английски ми, се присъединих към останалите членове на семейството.
   
Разходката продължи, но този път през по-закътаните улици на Александруполис. Мотори заемаха всеки ъгъл на тротоарите, а колите се превърнаха в отчайващо шумни. ‘Гмуркането’ май беше към своя край, ‘въздухът под налягане свършваше’, а ни чакаше още много път. Спиращи се до почти всяко маслиново дръвче, забило корени в urban-почвата, стигнахме до загрелия се автомобил. Парещата тапицерия малко уби настроението, но излизането на високоскоростния път към следващия град отново събуди хумора.
   
Крайпътните заведения там, където не липсват, са кът, затова спряхме под първия надлез и на сянка забърсахме пържолите, минали през скарата вечерта преди пътуването. Утолили жаждата и глада, продължихме напред към първото селище, което предложих. А то непременно трябваше да е на брега и поне малко да има характера на пристанище – Porto Lagos. Провинциалният му облик не оправда очакванията, затова единственото нещо, на което се насладихме, беше почивката в една ‘таверна’. Като че ли всички заведения в Гърция са таверни… Поръчаните кафета пристигнаха в компанията на голяма бутилка минерална вода и четири чаши. Огледахме се учудени и се възползвахме от гостоприемството.
   
Следващата спирка беше Ксанти. Това градче е по-малко от Александруполис, но далеч по-живописно, разположено в полите на планината. Стръмните тесни улички се превърнаха в непосредствен обект на ‘туристическия ни интерес’. И докато другите вървяха бързо напред, аз се спрях пред една заплашваща да се срути къща.
   
Когато надникнах вътре, не успях да се стърпя и се стрелнах през широко отворената, увиснала на една страна, врата. Живописно поставеният в центъра на полуразрушеното помещение стол разбираемо застана в десния долен ъгъл на кадъра. В същото време, навън, на улицата, крушката в уличния фенер беше енергоспестяваща – както и всички останали крушки в осветителните тела, до които успях и се сетих да хвърля поглед.
   
И както си вървях безгрижно, постепенно потънах в ‘килима от кашони и торбички’. Бяхме се озовали в центъра на градския пазар, превърнал се в ‘незаконно сметище’ един ден преди големия християнски празник…
   
Леко намръщен, продължих напред, отдаден на ‘паралелното хоби’ – броене на привлекателните гъркини. Не срещах особени трудности, все още се брояха на пръстите на една ръка… И когато понечих да се усмихна пред ‘следващото попълнение в списъка’, дочух родна реч. ‘Уф, защо всичко тук затваря толкова рано?!’, изрече въпросното момиче. Спрях точно пред нея, отчаян, съжаляващ гърците…
   
Ама те и не заслужават да ги мисля, или поне така ми се стори, когато видях агресивно изглеждащата модифицирана Octavia. Предадох се и се качих в колата. Следващата спирка щеше да е Nea Peramos, все още не знам как се произнася това чудо…
   
Слънцето клонеше на запад, когато навлязохме в Кабала, най-красивия град по пътя ни. Разположен на скалните височини на брега на морето, се къпеше в меките оранжеви лъчи на залязващото слънце, а ‘Акведуктът’ - част от древна крепост, под който минахме, се извисяваше на десетки метри над главите ни. Гледката, която се откри, не може да бъде описана. За съжаление, не може и да бъде представена. Така и не можах да наложа желанието си да спрем и да превъртя още една поза на лентата…
   
Всички бяхме изморени, а ни оставаха още няколко километра до Nea Peramos, който се оказа малък град. Спряхме пред семеен хотел на 10 метра от невероятно спокойната прозрачна морска повърхност. За ?30 за двойка легла се настанихме в уютно обзаведени стаи с баня, телевизор, климатик и малка кухничка. Приспах се с филм, в който участваше отново Anne Hathaway, но този път само слушах, тъй като очите ми се затваряха, а ‘субтитрите’ бяха на гръцки…
   
Алармата на телефона заглъхна в момента, в който прозвъня. Светкавичното заучено движение остави ръката ми висяща във въздуха. Разтърках очи и се завих с изплъзналото се одеало. Когато най-накрая погледът ми се фокусира в огледалото насреща, забелязах оранжевите нюанси, които стената бе придобила. Рязко отметнах завивката и се сетих за какво беше алармата - изгревът беше над Бяло море, в което на няколко метра от брега се къпеха две островчета.
   
Но захождането на слънцето към огромен тъмно-сив облак смрази усмивката, появила се на лицето ми. След като се скри, пътечката, която описваше в морето, постепенно изчезна. Врелият душ отми разочарованието, а пропуснатият изгрев все пак ме изкара на брега при меките вълнички.
   
Червените яйца, които ни бяха подарили в едно от крайбрежните заведения вечерта, се оказаха по-здрави от тези, които носехме със себе си, но в ръцете ми попадна едно леко розово (странно, а?), което с устойчивата си изострена форма потроши доста от изпречилите се на пътя му. Козунакът този път беше вкусен и сладък, такъв, какъвто го обичам най-много. Опънал крака на огромната тераса, закусих на корем.
   
Първата спирка по пътя беше крепост, намираща се само на няколко километра надолу от Nea Peramos. Оградена от ръждясала мрежа, бе оставена на произвола на съдбата. Изгледът, който се откриваше от най-високата стена, до която успяхме да се доберем, беше невероятен.
   
Втората - Кабала. За съжаление, бяхме подценили истинската красота на този град. Спряхме до пристанището, а водата, която се плискаше в него, макар и мръсна, беше дотолкова прозрачна, че дъното се виждаше дори на три метра дълбочина. А странното създание, което нарекохме ‘калмар’, плуваше, разперило пипала.

Носещата се миризма на риба и прясно боядисана палуба пресъздаваше идилична пристанищна обстановка. Във височината от другата страна на пристанището се издигаше крепостта, изкачването до която струваше невероятни усилия на волята.

Стръмните и тесни улички, през които едва се провираше кола, ни отведоха до една от най-високите точки на града. А панорманият изглед, който се откри, може да омагьоса всеки.

Налегналият ме глад се подхранваше от приятната миризма на печено агне, носеща се от всяка къща. А отчайващо жаркото слънце свърши останалата работа.

На връщане стигнахме до църква досами ръба на скалата. Гръцките храмове се отличават от българските по пищната си украса, а и като че ли вечно са отворени.

Не мина много време и отново бяхме в ниското. Едва когато се вгледах в дърветата, посадени в основата на ‘Аквадукта’, разбрах какво е искал да каже баща ми с ‘мандарини’.

Недоумението ми съвсем изчезна, когато се разходих в цяла градинка ‘мандарини’, опасваща открит площад, на който възрастен човек хранеше огромно ято гълъби. Потопих се в него, когато нещо изплаши спокойно разхождащите се птички. Няколкото необмислено бързо изщракани кадъра, надявам се, ще подскажат как се почувствах, но това чак тогава, когато ги сканирам...

След кратка почивка разходката продължи отново през тесните безлюдни улички. На едно място подредените столове и масички, прилежащи към едно затворено кафене, образуваха невероятната картина на хармонията urban-nature, толкова силно засегната и в този беломорски град

Пътят ни продължи към Гюмюрджина (Κομοτηνή/Komotini), където попаднахме в сладкарски магазин с едничката цел да си купим сладолед. А се запознахме с румънка, рускиня и канадка (?!). На английско-немско-руски успяхме да задоволим желанието си и продължихме напред по пътя към ‘българско’. Гъстите облаци, слабият дъжд и лекият хлад, който нахлуваше през отворените прозорци, донякъде отговаряха на полузаспалото ни настроение.

Преминаването на границата отново мина безпроблемно със спиране по погрешка на гишето за закупуване на винетки. А 180-те километра до Бургас минаха по-бързо, отколкото очаквахме…



Иван Ралчев


форум на пътешественика
Няма мнения



Изпрати на приятел Изпрати на приятел






Journey.bg предоставя информацията от Вашите материали възможно най-точно, но не поема отговорност за причинени вреди или неудобства при ползването й. Препоръчваме преди да предприемете пътуване да потвърдите със съответните институции важната информация като: визов режим, застраховки, здраве и безопасност, митници, транспорт и пр.

 
 
820 лв.
Прага
ПРЕДКОЛЕДНИ БАЗАРИ В…
почивки