Русская версия English version
Пътеводител - информация за дестинации
Версия за печат на принтер Америка Карта на света
Търсене
Канада 

Населено място: 

С железница до резервата на индианците в Канада


През лятото експресът “Полярна мечка” превозва посетителите до резервата на индианците от племето кри в северната част на провинция Онтарио. Железницата е единствената сухопътна връзка на индианците с останалата част от Канада. При пътуването си дотам екип от списание “Mobil” се е запознал с гостоприемството на местните хора и с техните традиции.
   
“Полярната мечка” на перона помахва още един път за довиждане и влакът потегля. Свирката на локомотива изсвирва остро, когато влакът пресича една улица, оставяйки след себе си последните къщи на града и потъвайки в гората. След Кокран, последния преден пост на цивилизацията, оранжевите дизелови локомотиви и теглените от тях вагони са погълнати от “гъсталака”. Във всеки случай така индианците наричат безкрайната местност от гори и езера, която се простира до арктическия вододел на залива Джеймс и по-нататък в северните части на Онтарио. След това идва големият Хъдзънов залив, а някъде още по далеч на север - Северният ледовит океан.
   
Експресът “Северна мечка” протраква самотно в посока север. Четири часа ще трае пътуването ни на разстояние 300 километра до град Мусони, разположен на южния бряг на залива Джеймс. По време на туристическия сезон всеки ден някой от железопътните служители надява костюма на полярна мечка, маха на туристите при потегляне на влака, а те го снимат. Повечето от пътниците обаче вече изобщо не му обръщат внимание. Индианците от племето кри на река Мус, които обитават канадския север от Алберта до Квебек, използват експресния влак така, както гражданите от големите градове - бързата градска железница. Причината е, че малко след Кокран шосетата свършват и железницата е единствената им сухопътна връзка с индианските селища по брега на залива Джеймс. С изключение през зимата, когато тук на север при температури от минус 40о тази важна пътна артерия в направление юг е блокирана от снежни преспи с височина един метър и, разбира се, няма никакви туристи. Тогава като бавен пътнически влак тук се движи само “Малката полярна мечка”.
   
Навън през прозорците на влака чак до хоризонта се вижда само ниска иглолистна растителност. Понякога имаме чувството, като че ли влакът почти спира. Експресът “Полярна мечка” трябва често да намалява скоростта си, защото положените върху вечно замръзналата почва релси непрекъснато се изместват. Локомотивният машинист Мерил Бонд записва всеки ден във водения за трасето дневник забелязаните от него неизправности. Малко преди дългия дървен мост над река Мус той трябва да намали скоростта на шест мили в час. Въпреки че се движим почти с бързината на човешки ход, влакът се клатушка и скърца доста осезателно.
   
Язовирът на река Абитиби и мостът - това е всичко, което може да се види на фона на еднообразния пейзаж. Един час след като сме напуснали град Кокран, в салон-вагона се организира шоу за развлечение на децата, но повечето не проявяват никакъв интерес към него. Те отдавна вече познават линията наизуст, а също и интериора на вагоните в стил от 50-те години, затова се нагласяват на седалките да поспят.
   
Мусони, щата Онтарио, е крайната спирка на железопътната линия. Това е градче, загубено някъде на края на света, с ниски дървени къщи, разпръснати из просторната местност. За местните жители пристигането на влака е кулминацията на деня. На гарата се събират таксита, изнасят се стоки за продан, но след като влакът потегли, тук отново се завръща спокойствието.
   
Ако не бяха лицата на хората и няколкото подобни на йероглифи надписа на писмото на индианците кри върху църквата и гимназията, никой в Мусони не би предположил, че на близкия остров в реката се намира центърът на индианската култура.
   
До супермаркета на главната улица ни пресреща млад мъж, който всъщност трябваше да ни чака още на гарата. Но в страната на индианците разбирането за точност е по-различно - бързането е нещо непознато! Когато някой кри каже, че ще дойде след малко, той има предвид някога през следващите три - четири часа.
   
Мъжът ни поздравява някак си доста дистанцирано. Кларънс Трапер изглежда смутен, докато се ръкува подред с всички от групата, гледа в земята или настрани и първо ни пита за възраст-та ни. По-късно, когато ни превозват с лодки до екологичното селище на острова, разбираме, че това е недоразумение, дължащо се на различната култура на поведение на индианците: местните кри се гледат в очите, само когато са роднини, когато са влюбени или когато са много сърдити един на друг. Т.е. не може да се говори за никакво смущение - Трапер само е проявил необходимия респект към гостите си.
   
Той с гордост ни развежда наоколо: центърът на резервата на индианците от племето мус кри се намира на остров Мус Фактъри. Модерните дървени къщи с нищо не подсказват, че се намираме в най-старото заселено място в Онтарио, основано през 1673 г. като търговско седалище на Hudson Bay Company. Днес в него живеят 2500 индианци от племето мус кри и още 1500 в Мусони, като 60 % от тях са деца. “Това се дължи на дългите студени зимни нощи”, пояснява Кларънс Трапер, като се усмихва под мустак.
   
В малкия музей на открито 34-годишният мъж е в стихията си: показва ни палатките и “сауните” от клони на дървета, имитира животински звуци и ни обяснява как се щави кожа. Първите си седем години той е прекарал изключително в гората, където и до днес в малка индианска колиба живеят родителите му и ходят на лов.
   
Малко по-късно Кларънс и колегата му Дарил Кърстон ни закарват с две моторизирани товарни канута в резервата за птици в покрайнините на залива Джеймс. Ситните камъчета на пясъчните наноси се редуват с блатисти пояси от тръстика. Никакво дърво, никакъв храст не нарушава погледа към хоризонта, а на небето на големи ята прелитат птици. Изведнъж всички се навеждаме ниско. Трапер надава няколко остри крясъка. Ято канадски гъски се обръщат във въздуха и прелитат ниско над нас. По изражението на индианеца се вижда, че в този момент с удоволствие би имал под ръка пушка - но не за да ловува, а за да “прибере урожая”. Защото, откакто се помнят, индианците отстрелват само толкова дивеч, колкото им е необходими за изхранване или за добиване на кожи.
   
Най-добре можете да опознаете живота и културата на индианците кри там, където живеят в естествената си среда. С товарните канута с мощни извънбордови мотори следващата сутрин отплаваме нагоре по течението на река Мус. Но Кларънс внезапно намалява скоростта: “Забравих хляба!” Той бръква в джоба на якето си, вади мобилен телефон и се обажда в къщи. След това обръща лодката и потегля обратно към острова Мус Фактъри. На пристана вече ни чака мъж, който подхвърля няколко хляба на Трапер, и ние отново обръщаме нагоре по реката, облени във водни пръски.
   
На дванайсетина мили по-нагоре двамата индианци приближават лодките си до брега. Разтоварват ги и всички нарамваме багажа и хранителните запаси и ги последваме в младата ниска гора. След като сме извървели пеша неголямо разстояние, пътеката свършва край едно езеро. С кану изминаваме последния етап от нашето пътешествие до бивака ни. След по-малко от три четвърти час пред погледа ни на гъсто обраслия бряг се появява типичната за този регион индианска колиба от клони, покрита с бяло платно. Бързо отнасяме товара си в складовото помещение, а след това за кратко разузнаваме местността около езерото Нигоубо.
   
След това отново се залавяме за работа, за да приготвим вечерята и да се подготвим за пренощуване: правим огнище, събираме елхови клонки като постеля за леглата ни, опъваме платно над импровизираната кухненска маса. Дарил приготвя за вечеря двете канадски гъски, които е “пожънал” преди няколко дена, а Кларънс носи вода, докато на нас все по-често ни се налага да размахваме ръце: атакувани сме от цели армии от комари. Само огънят пропъжда мъчителите ни. Дарил се усмихва: “Индианците кри също не познават по-добро средство за отбрана срещу комарите.”
   
Докато гъските се пекат на огъня, Кларънс ни разказва за това как се е оженил. Тъстът му поискал лос, когато той помолил за ръката на дъщеря му. По-рано всички сватби се уреждали от старейшините на рода, за да се избегнат женитби между роднини. “Но днеска за това има компютърни програми. В тях са записани 1700 мои родственици!”, споделя той.
   
Късно вечерта, когато лятната нощ става все по-хладна, се разполагаме по-близо до огъня. Кларънс започва да разказва престари легенди и предания. Когато и последният слушател се промъква уморен в колибата, запасът му от истории далеч не се е изчерпил.
   
Следващата сутрин се връщаме обратно на остров Мус Фактъри, където Кларънс придружава гостите си до водното такси за Мусони. На раздяла той поглежда всеки от нас за кратко в очите и в неговата стеснителна усмивка се промъква знак на приятелство.


Индианци от племето мус кри Язовирът на река Абитиби и мостът

форум на пътешественика
Няма мнения



Изпрати на приятел Изпрати на приятел






Journey.bg предоставя информацията от Вашите материали възможно най-точно, но не поема отговорност за причинени вреди или неудобства при ползването й. Препоръчваме преди да предприемете пътуване да потвърдите със съответните институции важната информация като: визов режим, застраховки, здраве и безопасност, митници, транспорт и пр.