Де е Уганда

В белите си коледни роклички момиченцата изглеждат като захаросани куклички
В белите си коледни роклички момиченцата изглеждат като захаросани куклички

Този въпрос ми задаваха всички, с които споделях, че смятам да посрещна новата 2004-та на планина в тази именно африканска страна. И да не ми го задаваха гласно, бързаха скришом да я потърсят на картата. Отговорът е прост - Уганда е на Екватора. Точка.

А входната и точка се казва Ентебе - градче на езерото Виктория, прочуло и себе си, и страната си, и диктатора си по времето на все още романтичния стадий на въздушния тероризъм. Когато през юли 1976-та, Израел направи нощен десант на летището, командосите избиха палестинските терористи, специално поканени от президента Иди Амин Дада да си вършат работата на държавното му летище, освободиха заложниците от полета на Air France и между другото обезвредиха целия военновъздушен парк на републиката. Язък му на Иди Амин за многото титли, между които доктор, хаджи, превъзходителство, фелдмаршал, господар на зверовете по земята и рибите в морето, покорител на Британската империя и крал на... Шотландия. После за компенсация на самолетите си поръча танкове Т-55, същите каквито след време щяхме да пробутаме ръждясали на Македония, но докато му пристигне пратката, интервенция от братска съседна Танзания го свали от власт.

Двадесет и седем години по-късно кръволокът Амин тъкмо бе умрял в изгнание недалеч от Мека, а в Ентебе ни посрещна транспарант, приветстващ съвременно превъзходителство с малко по-скромни претенции, а именно Джордж Дабълю Буш, който, уверен съм, би оставил Шотландия на Тони Блеър. Минали бяха месеци от височайшето посещение, а транспарантът си седеше. Помня, че и тогава не се беше минало без куриоз: след като го вардиха с бронетранспортьори и не знам си още какво, накрая се установи, че някакъв образ се качил безпрепятствено на боинга за президентската свита и пътувал гратис с тях от Южна Африка до Уганда. "Историческото" летище също си седи, но е загубило блясъка си в сянката на ново, по-голямо. Обитават го само няколко тлъсти руски военни хеликоптера с опознавателните знаци на Обединените нации. Днешна Уганда се пада нещо като регионален брокер в бизнеса с мироопазването. Собствените и хайдути шетат някъде по североизтока, но сините каски са концентрирани точно там, за където се бяхме запътили - западните, гранични с Руанда и Конго-Киншаса, области. Поредният контингент тъкмо се беше изнесъл на маневри към конгоанската джунгла, та остана място и за нас къде да преспим в подстъпите на планината Рувензори - село Касесе. Самата планина допреди година-две е била затворена за туристи под страх от кърджалии, но днес се приема, че ескорт от един въоръжен с калашник рейнджър е достатъчна гаранция за безопасност. Но всичко - по реда си. Дотук с международното положение.

С Надя и Вальо пристигнахме в Ентебе точно на Бъдни вечер. Освен с въпросния транспарант ни посрещнаха с коледни песни в градинката пред църквата и почетен въздушен шпалир от марабута. Марабуто е вид щъркел, който в основното училище използвахме като единица мярка за грозота на съученик/съученичка. В градчето имахме избор да се придвижваме или пеша, или на бодо-бодо. Това, последното, е най-обикновен мотопед, трансформиран в такси с пуснати от седалката на пътника клиент реснички. Пробвахме и двата варианта. В ботаническата градина, чиято слава на снимачна площадка на няколко филма за Тарзан, бледнее пред славата на летището, ни се лепнаха група гладни маймуни и група гладни младежи. Маймуните бързо осъзнаха, че не сме от най-дащните на банани туристи и ни загърбиха, но младежите не ни оставиха, без да ни осведомят до най-малки подробности кое дърво как се казва, в коя сграда какво учреждение се помещава и колко много се нуждаят от по пет-шест хиляди шилинга (2-3 долара), за да развиват екологичните си студентски проекти. Явно тоя тип легенди се котират пред белите хора в днешно време. Единият спасявал някакви орли, а другият някакви ястреби. Измъкнхаме се бързо, защото имаше изгледи да се събере целият факултет и току виж бяхме спасили цялата червена книга застрашени видове и изели хляба на професионалните еколози. Имахме по-важна задача - да намерим нещо постно за вечеря. Боб и зелеви сарми не намерихме, но пък намерихме вегетарианско индийско къри на терасата на хотел Виктория. С изглед към езерото. Хотелът е виждал и по-добри времена, но кърито си го биваше. Имаше даже и радиоточка, по която говорителите се кахъриха, че питбулът на принцеса Ана, удушил коргито на кралица Елизабет - съответно пра-пра-пра- и пра-пра-внучки на патрона на заведението. Не можах да чуя повече новини, защото радио Лондон беше заглушено. Не от специалните служби, ами от шумна компания на съседната маса, надвикваща се на африкаанз. На тоя език му посветих целия предишен пътепис с идеята там да си и остане, но той се промъкна и тук. Пуснали Тарльо под одъра, той се качил на одъра.

Рано сутринта на Коледа дойде да ни вземе шофьорът Джозеф и поехме на запад. Закачихме предградията на столицата Кампала. Щели сме да видим най-хубвата гледка към града. Видяхме само плътен смог. На връщане щяхме да влезем и към центъра и да установим, че градският силует, доминиран от няколкото лъскави небостъргача, готическите камбанарии на католическата и златната луковица на руската църква, не изглежда чак толкова лошо. Но Коледата прекарахме на шосето. Цял ден. Хълмиста земя, насадена докъдето поглед стига с банани. Отляво - банани. Отдясно - банани. След сто километра - пак банани. От отегчение ме обхвана музата, като Мечо Пух, да съчинявам куплетчета:

Банани, банани, банани,
Огромно поле от банани,
а сред тях седят неприбрани
две ... дини!

Този жанр изисква рима и неочакван край. Конкретният неочакван край неочаквано се превърна в пророчество, което щеше да се сбъдне няколко дни по-късно.
Спирахме тук-там, колкото да обърнем внимание на следните забележителности:
- Екватор. Издигнали циментов знак, пред който да се снимаш. GPS-ът показа отклонение 68 стотни от секундата, което е напълно в рамките на допустимата грешка. Не е в рамките на допустимата шарлатания фуниеобразното легенче с вода, което срещу бакшиш го местят ту на метър в Северното, ту на метър в Южното полукълбо, за да демонстрират на лековерните как, видите ли, водата се въртяла в обратна посока.
- Свинско печено в крайпътен мотел. Да не забравяме, че е 25 декември.
- Пост на военната полиция. Вальо им се стори повече от подозрителен в зелената си кашишка рубашка и прическа "тип МНО". Само красноречието на Джозеф го отърва от плен.

Последва цял ден фотосафари в националния парк Кралица Елизабет. Резерватът се е оформил в долината покрай протока Кузинга, свързващ езерата Алберт и Едуард. Няма огради. Животните - от антилопи угандийски коб през лъвове до слонове - са свободни да се придвижват, където си искат из резервата и съседните землища обработваема земя.

Черните в селата не дават вид, че се притесняват особено от лъвовете. Момиченцата са съблекли коледните си бели роклички, в които изглеждаха като захаросани куклички (от горена нерафинирана захар) и са се заели с ежедневните си игри, свързани с въргаляне в червената прах. По-притеснително е поведението на индийците. Това са местни угандийски индийци, тръгнали на екскурзия. Отношението на черните угандийци към тях е сходно с отношението на българите към циганите. Разликата е, че тия индийци разполагат с фотоапарати сапунерки и са се юрнали да ги ползват точно в националния парк. Но понеже апаратите са сапунерки без телеобективи, се налага да се застане в непосредствена близост до обекта, бил той слон или лъв и... да се излезе от колата за позьорска снимка. Не бях виждал по-сполучлива драматизация на поговорката "Ела, лъвчо, изяж ме!" Добре, че лъвоете си имаха друга работа в тоя момент.

По пладне спряхме да си отдъхнем на сянка с джин и тоник край басейна на терасата на местния лодж. Типичен африкански начин на живот, както би възкликнал Циникът, пропускайки да уточни колко недостъпен и немислим е той за огромното мнозинство от хората наоколо. Но те остават встрани от вниманието на чужденеца. По-интересни са ни животните, особено любимите герои от вестникарския комикс Animal Crackers - хипопотамите и пощещите и едновременно оцвъкващи гърбовете им дребни бели птички.

Дребни са и представителите на племето пигмеи, но да се правят расистки забележки на това основание е хем безвкусно, хем най-малко подобаващо за британец. А точно в такава светлина ни се представи Уелсеца - четвъртият участник в похода към върховете на планината Рувензори. Затова го оставям и безименен. Навремето имаше един филм за един англичанин, дето се изкачи на хълм в Уелс, пък слезе от планина. В случая един уелсец се беше пренавил да надкачи себе си в значително по-висока планина.

Изходният пункт бе едно селце, на половин час пеша извън пределите на националния парк, в което се намира парковият офис, и откъдето се набират водачи и носачи. Имат някаква система на наряди, та нямаш много избор кого да вземеш, освен ако много много не настояваш за някой познат с опит. Да, ама ние не разполагахме с познати, а шофьора Джозеф много не го слушаха по простата причина, че родният му език луганда няма нищо общо с местния люкунзо, а като пробваше на английски, словото му се отнасяше без последствие в ефира. Много малко от селяните са ходили на училище.

Докато си записвахме паспортните данни 10-15 пъти по разни тефтери и регистри, носачите си разпределяха торбите. В тефтерите други български имена на срещнахме. Че ще имаме носачи, беше част от уговорката, но точно колко ще бъдат, нямах предварителна представа. Изведнъж осъзнах, че съм повел експедиция от четирима участници и цели 20 (двайсет) души поддържащ персонал. По петима на турист! Изпитах смесени чувства: дали да се изживея като оня американски биолог, който следен от National Geographic прекоси за n-найсет месеца пеша конгоанската джунгла, като на няколко пъти сменяше екипа си от покосени от малария пигмеи носачи и в крайна сметка успя да убеди президента на Габон да задели 11% от територията на страната си за национални паркове; или като лошия американски алпинист от филма "Виртуална граница", който се бе вманячил да качи К2 с цената на живота на водачите си и в крайна сметка бе застигнат от зрелищно холивудско възмездие. Паднали ни се бяха двама водачите: Хърбърт Мате, млад, грамотен и наперен, и Ниесио Балибольо - по-възрастен, който макар и да не говорел английски, и в най-гъста мъгла, едва ли не по обоняние, щял да ни изведе до върха.

Първия ден се качихме от 1600 до 2630 метра по умерен душевадник. Край заслончето Нябитаба не ни се наложи да вдигаме палатки. Мощната струя на чешмата ставаше и за душ. Удоволствие, което постепенно щеше да ни се наложи да забравим. Втората вечер нощувахме на 3420 в заслон Джон Мате (дядо на водача). Тоя заслон би могъл и в Алпите да бъде - нов, здрав, чист. Уелсеца ни би с два часа! Постижението ми подразни самочувствието, но пък обяснението ми подразни злорадството. Ниесио го водил напред и му посочил да си почине край някакво гнездо на диви пчели. Уелсецът обаче бил жилен до припадък от пчели в Шри Ланка и предложил да починат на друго място. Оня обаче не разбрал и го подюрнал нон-стоп до заслона. Междувременно пред нас тримата Хърбърт размахваше някакъв наръчник по планинарска техника и се хвалеше, че щом имал такава книга в раницата, нямало начин да не стигнем върха. Дали я е чел предварително, не се разбра.

Оттук нагоре започнахме да се упражняваме по теория и практкина на мочурищните траверси. Първият въпрос в конспекта е трябва ли да се гази в следите/партината от предния. Отговорът е недетерминрано да/не. Зависи само от настроението на локвата кой ще потъне до глезена и кой до кръста в рядка кал. Зависимост от теглото, пола или расата на пешеходеца не бе установена. Има някакви нахвърляни клони по "пътеката", но и те не облекчават движението особено.

И така - цял ден до езерото Буджуку и едноименния заслон на 3960 м. Което губехме от труден терен, компенсирахме с гледки, цветове и тишина. И за миг не изпитахме досада, че сме избрали да проучим точно това кътче на глобуса. Вечерта в заслона се направи кратък разбор и се реши да останем тук две нощи, за да можем да атакуваме връх Спийк-Виктор Емануил. Единият е английски географ, търсил извора на Нил по тия места, а другият - италиански крал. Повечето топоними в района имат смесено англо-италианско звучене, обяснявано с пионерската колонизаторска роля, играна от англичаните, и пионерската алпинистка роля, играна от италианците. Савойската династия си е оставила имената по върховете и хижите, а Уиндзорската (Сакскобургготската) - по езерата.

Призори в атака поехме и четирмата, което се оказа грешка в ентусиазма. Качването не беше леко и Надя се отказа след един стръмен скален участък на около 4300 метра. Иначе симптомите и не бяха на височинна болест, а на майкотерезин синдром. Декларира желание да изпрати денк детски дрехи на местната църква. Вальо остана с нея и нагоре продължихме само аз, Уелсеца и двамата водачи. Хърбърт показа първи признаци на непълно служебно съответствие (несесер, бълг. арм. жарг.) Излъга ги, че до четири часа ще сме се върнали. Отне ни около осем-девет часа, без да сме се бавили ненужно. Кой и защо ги е научил водачите да дават смешно занижени оценки на време и разстояние е загадка. Оттук нататък се консултирахме само с готвача Булуку, прецизен в преценките си с точност до 10 минути. Чак на края си призна, че е бивш водач, но готварството му се услаждало повече от лазенето по ледници.

Ледника го захапахме някъде около 4600 метра и обухме котките. Писано ми е било, макар и расъл в снежна България, котки и пикел за сефте да ползвам в екваториална Африка. Приятно усещане. Пълзиш си полека нагоре и колчем се подхлъзнеш, се закотвяш. Кеф!

Стигнахме върха - 4890 м - без особени произшествия. Там ни бе оповестено с гордост, че не само ние с Уелсеца го покоряваме за първи път, ами и единият от водачите - Ниесио. Това там, дето щял и в мъглата ..., важало само за връх Маргерита. Преживяването беше върховно (производно от връх), макар и изтощително. Уелсеца май го възприе повече откъм изтощителната страна. Особено на слизане, когато снегът се беше размекнал и котките отказваха да зацепват. На всичкото отгоре слязохме по друг улей, който опря в около десетметрова скална каминка. Хърбърт скалъпи някава осигуровка с въже и слезе първи, като остави Ниесио да се оправя отгоре. Оня кимаше, че е разбрал какво се иска от него, но ми настръхнаха косите като го видях как подава на Уелсеца необраното въже ужким да се осигури. Поех нещата в свои ръце, пуснах Уелсеца на рапел стил "чувал с картофи", обясних с жестове на Ниесио какво да прави с въжето като остане последен и се спуснах на класически рапел. Всичко точно.

Посрещнаха ни в заслона с топла супа малко преди залез слънце. На сутринта ни чакаше сравнително кратко (три часа), но стръмно качване до заслон Елена - последната база в подстъпите на най-високия връх на планината Стенли-Маргерита (5109 м). Заслончето се намира на хладна скална площадка на 4600 метра. Просторно е колкото Дядовата ръкавичка. За носачите няма място и те, като разтоварят, се връщат долу на Буджуку, а на следващия ден се качват отново. Разхвърляхме ръкавички, чорапи и гумени ботуши, но намерихме място да сместим и двама застигнали ни австрийци. Липсваха ни само двама кресненци да оставят бутилка червено вино, както лани на Синяница.

Новата 2004 година дойде, както се полага, със сняг. Заваля точно в 12 през нощта. Идеше ми да я отбележа с един откос от автомата на рейнджъра, но не ми устиска. До сутринта се наслушахме на виелца през ламаринения покрив и излюпвайки се час преди изгрев заварихме наквасен терен, заледени скали и няколко сантиметра снежна покривка. Точно толкова, колкото на практика да затворят подстъпите към върха тоя ден. И най-добрите подметки не вършеха работа в поледицата. До нужника не можеш да се спуснеш без въже, камо ли да ледник да атакуваш. Хърбър обаче ни емна нагоре в тъмното за огромно удивление на австрийците и техния водач. Записали сме се били в регистрите желание да се качим и сега живи или мъртви трябвало да го сторим. Иначе щял да получи лоша атестация. Нищо работа било - не повече от шест часа. Ние обаче вече си знаехме човека, та тръгнахме с едно наум. Тоя път в групата се включи и Вальо.

След около два часа с помощта на въжета, ленти и прусици бяхме стигнали на 150 метра хоризонтално (!) от заслона. А истинската снежна линия ни очакваше чак 100-200 метра нагоре. Мъглата беше гъста, но GPS-ът беше категоричен в показанията си, а и гласовете от заслона се чуваха ясно. Проста аритметика с първи и втори производни на пътя спрямо времето показа, че нямаме никакви шансове да се справим тоя ден. И да тичаме, нямаше да стигнем. А тичане на 5000 метра изисква много повече вдишвания и издишвания за единица време отколкото на 500. Освен другото ни чакаше и задължителен 5-6 часов преход до следващия заслон. Елена трябаше да го освободим за движещата се след нас група. С други думи имах всички основания да се предам на мързела и да свиря отбой. Единственото, което постигна Хърбърт с напъните си за добра атестация, беше да развали настроението на Уелсеца, който беше детински пренавит за упражнение, което на него най-малко му беше по силите. Надолу няколко пъти се изтърколи от умора, и си намери оправдание, че не го били посъветвали да си обуе обувките, та си направил мазоли от ботушите. По тая логика аз мога да се оправдая, че 99-та така и не качих билото на националния парк Брекон Бийкънс в Уелс и не разбрах хълм ли е, планина ли е, защото спътниците ми бяха тръгнали с маратонки в дъжда.

В заслона вместо новогодишна баница заварихме гладни австрийци овесена каша да сънуват. Нахранихме ги, почудихме се на ранобудната група холандци, съумяла вече да се качи от Буджуку, взехме Надя и продължихме надолу. Нещо не ми се вярваше, че на другия ден ги чака слънчице и по-добър шанс от нашия. Късмети (без баница!) импровизирахме чак в заслона Китандара - 4020 м. Падна ми се кола с изрично уточнение да е малка, градска и дамска! Цитатът на деня беше коментарът на Надя, за нейното собствено представяне тоя ден, вписан в споменика на заслона - Escorting tourists (придружавам туристи, англ., закачка с обичайните коменатари, оставяни от парковите рейнджъри).

За осемте дни планината ни се представи в най-подробна демо версия. След като нагоре ни дари със слънчево време, на билото - със снежна виелица, надолу ни сервира дъжд и лапавица. Никакъв проблем, ако ти е добро якето, а не като някои участници, които играха пиесата "След дъжд пончо". Същите растителни пояси, през които бяхме минали на отиване, зарадваха фотообективите в нова осветление.

След Китандара взехме двата последни мочурливи етапа наведнъж. Уелсеца си направи устата за нощувка в междинната хижа Гай Йоман, но пред перспективата да мръзнем цял следобед и после да нахлузваме същите прогизнали от вода и кал дрехи и обувки, настояхме да продължим. Като стигнахме на сушина в познатата ни вече Нябитаба, даже ни похвали за доброто решение. С ръка на сърцето признавам, че пропуснатият заслон беше разположен в много по красива от долната местност, където мръзнето би могло да се съчетае, примерно със съзерцание и/или медитация и/или йога и/или табла. Обаче в Нябитаба най-сетне срещнахме германци - брат и сестра. А както е ставало дума в предишни писания, без германци планински преход не се приема за пълноценен. За малко да положим австрийците за сурогат, но им се размина. Братът изрази искрено разочарование, гарнирано с възмущение, че са ни насрочили за прием в Европейския чак през 2007.

От Нябитаба надолу Африка си е вече Африка, а именно - гореща. Единственото по-интересно последния ден, беше, че зърнахме маймуни колобос в зоната на планинските слонове. Самите слонове се бяха изпокрили в бананака като в старото чешкото филмче "Часът на сините слонове", където се доказваше теоремата, че Новата година не би дошла, ако е горещо и няма сини слонове. В случая доказателствата, че никаква нова година не е идвала, се подкрепяха и с натрапчивата липса на баница и горчив пелин.

Освен понятието бананак, което съответства на български царевичак, в Уганда съществува понятето банановица (40 градуса), което съответства на произволна българска плодовица и с което се запознахме в кръчмата на брата на готвача Булуку долу в селото. За мезе се препоръчват... банани, естетсвено.

Ами динята? Цяла забравена диня открихме в дисагите на един от носачите най-долу, когато разтоварвахме и правихме ревизия на огризките. Значи безропотно я е носил 8 дни, 3000 метра нагоре и 3000 метра надолу! Щом толкова им е акълът, си заслужават хала. И Хърберт, който за нас бе водач, а за тях - чорбаджия, в крайна сметка най-безочливо ги излъга с бакшишите. Което ни постави в глупаво положение, но не ни беше работа да се месим.

Така приключи планинският етап. На три часа с кола от Рувензори, на Екватора, си намерих... сауна, край саунта - хладен басейн, а в басейна - 10 малки негърчета. Това е Уганда!

  • Линкове към албумите:

Kampala, Entebbe, Banana, etc.
http://adobe.shutterfly.com/osi.jsp?i=67b0de21b34775f28447
 
Queen Elizabeth National Park
http://adobe.shutterfly.com/osi.jsp?i=67b0de21b347756684d3
 
Ruwenzori Mountains National Park
http://adobe.shutterfly.com/osi.jsp?i=67b0de21b3477666457a



Димитър Тодоров, снимки автора <dimiter_todorov@yahoo.com>


Journey.bg предоставя информацията от Вашите материали възможно най-точно, но не поема отговорност за причинени вреди или неудобства при ползването й. Препоръчваме преди да предприемете пътуване да потвърдите със съответните институции важната информация като: визов режим, застраховки, здраве и безопасност, митници, транспорт и пр.