Василикос

Град Царево е известен с риболова си, но още по-широка известност имало неговото традиционно корабостроене
Град Царево е известен с риболова си, но още по-широка известност имало неговото традиционно корабостроене

Царево, Василику (XII в.), Василикос (1352 г.), Василико (до 1934 г.) Царево (до 1950 г.), Мичурин (до 1991 г.) е пристанищен град, разположен на малък залив на 65 км. югоизточно от Бургас, на магистралния път Е-87.

На 3 км. северно от Царево, в акваторията на къмпинг Арапя, се откриват археологически останки от късната античност. При подводни проучвания проведени от проф. Велизар Велков, са намерени амфори от IV-VI в. и вносна червенолакова керамика от Северна Африка, Сирия и Константинопол. В самия град, на южния полуостров, има останки от средновековна крепост. Късноантична и средновековна крепост има и на близкия странджански връх Папия.

С името Василику градът се споменава най-рано от арабския географ Идриси през XII в. Като пристанище Василикос се споменава и през XV-XVI в. За малката крепост на южния нос на Царево малко повече данни дава турският пътешественик Евлия Челеби. През 1662 г. той я нарича Василикоз бургас. Според него „бургас" на гръцки език означава „крепост".

Василикос фигурира в официални данъчни регистри на кааза Анхиало от втората половина на XVII и през XVIII в. Името Басилик се чете върху картата на европейската част на Турция от Кристиян Готлиб Райнхард. Тя е изработена през 1821 г. и е отпечатана Фридрих Кампе в Нюрнберг през 1832 г. Градът Василико е отбелязан и в руската карта на генерал Хатов от 1828 г. През 1829 г., според Г. Енехолм, във Василико е имало 220 къщи, а според друг документ в 1831 г. градът наброявал 434 къщи и 1831 жители.

От василиковското пристанище с два товарни кораба тръгват първите странджанци, решили да се преселят в днешната Руска империя.

През османското владичество съществували т. нар. „законници за пазара” и почти всяка касаба (градско селище) имала такъв законник. Василико е една от касабите на Странджанското крайбрежие. Той имал съответния „законник за пазара" и „пристанищен законник", датиращи още от втората половина на XVI в.

През първите години след средата на XIX в. във Василико е открито гръцко училище, в което учат и деца от близките странджански села.

В началото на осемдесетте години на ХІХ век, градчето е сполетяно от стихиен пожар, затова сега се дели на Стара и Нова част, която е строена през деветдесетте години на ХІХ век.

Градът е известен с риболова си, но още по-широка известност имало неговото традиционно корабостроене. То било улеснено от пясъчния бряг близо до полуострова и от изобилието на дървен материал, произвеждан в Странджа. Тук пристигали необработени трупи от района между Малко Търново и Лозенград (Кърклиси). Готови талпи, греди и дъски идвали от съседния връх Голец и от равногорието при Атлиман.

През XIX в. всяка черноморска корабостроителница строяла специфични плавателни съдове. Белег на василиковските плавателни съдове бил силно издаденият остър вълнорез, който на гръцки се нарича „карина". От тук жителите на Василико получили прозвището “какарини”. Тук се правели малки и средни кораби от обичайните за Черно море тогава каици, чекета и гемии. По-рядко били строени и по-големите трекандини. През първата половина на XIX в. във Васипико имало фпотилия от 42 кораба. Дванадесет от тях били около 200-тонни шхуни, баркове н тримачтови гемии.

Във Василико имало 5 риболовни сдружения на паламудоловци. Рибарите разполагали с 10 даляна. През някои сезони уловът надхвърлял 2 000 000 риби.

Както през Средновековието, така и през XIX в. оттук се изнасяло жито, произвеждано в района. Около града съществували 10 вятърни мелници и 1 воденица. Това позволявало да се изнася и брашно, а също така да се предоставят запаси на минаващите оттук кораби. Освен зърнени храни в околността се произвеждало и много грозде, което давало над 6 000 ведра вино годишно.

Активното население било групирано в сдружения на рибарите, моряците, капитаните, корабособственииите и търговците. Василико поддържал търговски връзки с вътрешността на Странджа, а по море със столицата Цариград и други пристанища на Мраморно и Егейско море. Стопанският възход продължил до трийсетте години на XIX в. Демографският срив след подписването на Одринския мир между Русия и Турция на 2 септември 1829 г. се отразил преди всичко върху стопанския му живот. След Освобождението Василико останал в периферията на Османската империя, близо да границата със свободна България.

След потушаване на Преображенското въстание Царево попаднал отново в турски ръце и окончателно бил освободен след Балканската война в 1912 г. През 1913 г. тук се заселват бежанци от Източна Тракия. Според преброяването в 1926 г. Царево (Василико) имало 308 къщи и 1348 жители, от които 778 бежанци от Източна Тракия. Сега има 5 273 жители. През двайсетте години на XX в. тук е основана горско-производителна кооперация Дъбрава. През 1931 г. е построено пристанището, което е ремонтирано и разширено през предходните две десетилетия.






Journey.bg предоставя информацията от Вашите материали възможно най-точно, но не поема отговорност за причинени вреди или неудобства при ползването й. Препоръчваме преди да предприемете пътуване да потвърдите със съответните институции важната информация като: визов режим, застраховки, здраве и безопасност, митници, транспорт и пр.