Аксиология и екология

Природата е добро. Това е първа и основна точка, от която трябва да тръгне всяко изследване на темата "морал и природа". Природата е източник на ценности, които са иманентни на нашата (човешката природа), т.е. без нея животът ни освен че е невъзможен, се обезценява. Човекът е щастлив, когато е задоволен физически. За това обаче са му необходими много по-малко вещи, отколкото той използва. Човекът, както и животните, се нуждае от храна, вода, топлина и сън, за да се чувства добре. Това, което го различава обаче, е, че с помощта на интелекта си той създава материални ценности, които нямат еквивалент в "дивата" природа, като я изменя по начин, изчерпващ ресурсите й.

Природата на човека е такава, че той не може дълго време да се наслаждава на щастието, което е постигнал - сякаш свиква с него и то вече престава да бъде "щастие". Затова се опитва да го "засили", като усъвършенства източника на своето удоволствие. Този феномен именно е дал тласък на техниката в древността и на науките в Новото време. Духовните ценности напомнят за себе си като че ли много по-късно, отколкото физическите потребности. Френсис Бейкън е бил повече известен на съвременниците си с откриването на бройлера (опитвал се е да замразява пилета, за да спаси продукцията на няколко милиона производители в Англия), отколкото с откриването на метода на индукцията (Елена Панова).

Развитието на комуникациите и богатството от форми на общуване в днешното време е обусловено и от самотата на човека, от натрапливото му търсене на другия. Ценностите са обекти на интереса на човека. Те не са присъщи на самите предмети, освен ако не попадат в сферата на възвишеното като естетическа категория, т.е. ако не отразяват безкрайността и вечността на света, очовечаването на природата, значимостта за народи или за цялото човечество. Но ценностите за много хора са свързани с науката, защото тя ражда удобствата, с които е препълнен нашият свят. Науката не е възвишена, но и не се стреми към възвишеното. Възвишеното е в абсолютното, а абсолютът се постига чрез религията признават дори и учените. Много хора се стремят към възвишеното, но не могат да го достигнат, защото методът им е погрешен. Може би пътят е в решението да се избегне праволинейното мислене (Айнщайн). Когато човекът се изживява като творец, той е хармоничен, когато се изживява като потребител, той проблематичен. Творецът е в екологично отношение със себе си, а следователно и с другите (природата), той има позитивната свобода, т. нар. свобода да; обратно консуматорът не търси творбите на твореца; негова цел са конвейерните стоки, а творбите са превърнати в стока, която се купува и продава – сякаш музиката на Моцарт има някаква цена.

Човекът винаги иска още и още. Девизът му, особено на човека от ХХ век, е аз искам. Ако все пак някой се спре, казвайки си: стига, достатъчно много получих вече, ще обясни постъпката си със страха, идващ от интуитивното усещане, че след всяко щастие идва нещастие, че след всяко засищане идва глад, т.е. от усещането за цикличност. Човекът, свикнал да наблюдава тази цикличност от малко дете, е развил диалектическо мислене. Само че ежедневното русло, което непрекъснато доказва сигурността на човека, е запратило това диалектическо светоусещане някъде в дълбините на душата. И все пак у хората понякога се появява (суеверен дори) страх, че ако дълго време черпят с пълни шепи от всичко, което природата им е давала, ще страдат, когато природата си поиска заема. Ето защо е по-добре да се въздържат, да живеят умерено, така, че когато следващият цикъл дойде, болката да бъде търпима. Осмислянето на природата винаги е имало значение за хората. Дори древните хора са знаели, че след деня винаги настъпва нощта, но са вземали мерки, за да я направят подходяща за живот (палили са огън, за да се стоплят, запасявали са се със свещи и лоени лампи). Хората са знаели, че след лятото идва зимата, но никога не са пропускали да отделят средства за отопление, да съберат дърва или въглища и по този начин да направят зимата - сезон, чиито условия са неподходящи за човека - комфортна.

Човекът, който е казал "на мен това ми стига", всъщност е направил точно това - подготвил се е за следващия цикъл. Стоял е на тъмно, но е отварял очите си по малко, така че да не се заслепи, когато излезе на ярка светлина. Няма безплатен обяд. Тази народна мъдрост крие много истина, макар че може да се тълкува и меркантилно. Въпреки вечния кръговрат нещата са изчерпаеми. По-точно казано - те менят формата си. Формата обаче може да бъде хубава (красива и полезна) или лоша (грозна и вредна). Изчерпвайки ресурсите на планетата, ние навлизаме в следващия цикъл, който ще се характеризира с липса на материални блага, които изобилстват днес.

За някои съвременни мислители конфликтът е между екологията и икономиката. Той е дотолкова голям, че екологията става позитивен етически знак, а икономиката – негативен. Ерих Фром твърди, че е прочел 35 книги, апелиращи да се подчини икономиката на потребностите на хората, а не хората – на “потребностите” на икономиката (единиците, които управляват корпорациите). Мнозинството от авторите – пише Фром – са единодушни, че увеличаването на материалното потребление не означава непременно увеличаване на благосъстоянието, че наред с необходимостта от социални промени са нужни и изменения в характера и в духовната сфера на човека; че ако не престанем да пилеем природните ресурси и да нарушаваме екологичното равновесие, необходимо за оцеляването на човека, не е трудно да се предвиди, че в близките сто години ни очаква катастрофа (“Да имаш или да бъдеш”).

Не само философи, психолози, хуманитаристи и общественици, но и хора от средите на естествено-научните и техническите специалности дават оценка на съвремието и отиващия си след броени месеци ХХ век като на най-проблемния век в историята. Основната аксиологическа дилема е в задълбочаващия се екологичен конфликт. Ако в ХХ дейността на свободомислещите хора е насочена към унищожаването на робството и предразсъдъците спрямо сексуалната и етническа самоопределеност, то в ХХI век енергията им ще бъде насочена към разрешаването на екологичния конфликт (базисните нужди или комфорта за сметка на околната среда). В световноизвестната книга “Малкото е прекрасно” икономистът Е. Ф. Шумахер доказва, че неуспехите ни са резултат от нашите успехи и че техниката трябва да бъде подчинена на реалните човешките потребности.

Ценностното противоречие между екологията и икономиката касае несъвместимостта между статичността на природните процеси и обмена на пари, причинен от свърхпроизводството на различни (неекологични) стоки, който на своя страна пък е обусловен от нарастването на субективното усещане за базисни нужди и психологичният проблем на човека, основан на правилото “чрез притежание към съществуване”. Ерих Фром цитира емблематичен пасаж за хората с екологично мислене: “Икономиката като съдържание на живота е смъртоносна болест, защото неограниченият растеж не се вмества в ограничения свят. Всички велики мислители са се опитвали да внушат на хората, че икономиката не трябва да гради съдържанието на живота. Днес е очевидно, че тя наистина не е съдържанието на живота. И ако трябва да бъде характеризирана още по-точно, тази болест е подобна на пристрастяване – като алкохолизма или наркоманията. Не е от голямо значение дали пристрастяването се проявява в по-егоистична или по-алтруистична форма, дали се задоволява само по грубо материален начин, или търси по-изтънчени културни или научни методи. Отровата си остава отрова, дори и завита в станиол… Ако се пренебрегне духовната култура, вътрешната култура на човека, тогава егоизмът, толкова присъщ на капитализма, ще подхожда на тази ориентация повече, отколкото любовта към ближните”.

За човека от ХХ век идеята за отвъдния свят е страховита и затова той избягва да мисли за нея. Ясно е, че човекът и животните много си приличат. Животните също като нас се страхуват, привързват се, задоволяват физическите си потребности, дори умеят да се шегуват. Животните виждат като нас, обичат да слушат музика и имат чувство за хармония. Делфините създават трайни приятелства, имат постоянни шумни компании и дори като хората правят секс за удоволствие. Животните имат чувство за хармония, у тях са заложени естетически навици. Те не си вредят, нямат пороци и са съвършени. Пороците са присъщи само на "венеца" на природата. Само "венецът" на природата може да прави война, да мрази съседа си, да го унищожава, като замърсява плодовете и зеленчуците с отровите от разрушените му заводи.

В природата все пак има неща, които ужасяват нормалния човек. Някои катерици например са канибали - изчакват двойката на съседното семейство да напусне хралупата и изяждат малките й, като дори хранят децата си с чуждите отрочета. Котките се умилкват около нас, докато им отчупим от хамбургера си и после стават изведнъж враждебни и си отиват. В природата слабите, възрастните, а често и малките индивиди загиват. Това в човешкото общество не се възприема.

Когато срещнем тъжния поглед на старица, ние също се натъжаваме. Когато някой силен и здрав човек катастрофира и остане парализиран, дори преди да е бил надменен и арогантен, започваме да изпитваме чувства на жал и състрадание към него. Човекът е състрадателен, а животните не са. Това човешко качество е еволюция в природата. Хората са по-висши именно защото са развили способността да запазват живота, мислейки в перспектива. Запазването на живота е добро, ако изходим от презумпцията, че животът е добро. Не така мислят обаче повечето депресирани хора в нашето съвремие. Може би затова животът се разрушава - алкохол, никотин, опиати, оръжие… Библейската двуполюсна нравствена позиция е по-ярка и категорична от философската амбивалентност - дяволът се е намесил в човека. Затова човекът, иначе еволюирал да обича и пази живота дотолкова, че да дава Хипократова клетва, е способен да убива другите и себе си.

Човекът е на полето, на което се борят доброто и злото. У него така както съществува инстинктът за съмосъхранение, съществува и инстинктът за самоунищожение, твърди Фройд. Всъщност инстинктът за самоунищожение не съществува. Това е опит на Фройд и други психолози и философи да обяснят някои необясними черти на човешкото поведение. Материята винаги се стреми към едно статично и постоянно състояние, което наричаме ентропия. Увеличаването на ентропията е неизбежно. Нашето тяло, макар и носител на биоса, се разпада неудържимо, въпреки че се стремим да задържим живота с всички сили. Само че откъде би могъл да бъде наследен инстикт за самоунищожение, щом у животните го няма?

Наблюдавани са случаи на самоубийство сред китовете и други северни животни. Както твърдят зоолозите, причината е във влошената екологична характеристика на средата, която обитават. Това явление е причинено от дейността на хората. Самоубийството и сред хората е обусловено от културни причини. То е най-често следствие от несъответствието между дейността на индивида и изискванията на обществото, а нерядко и опит за бягство от непоносимата реална действителност. Ако инстинктът за самоунищожение е надстройка и е присъщ на човека, трябва определени биологически и еволюционни потребности да са причинили възникването му. И все пак коя еволюция ще прерасне в деструкция? Засега не познаваме такава. Ето защо трябва да се примирим, че инстиктът за самоунищожение (или поне това, което наричаме стремеж към смъртта) е нещо друго, нещо допълнително, нещо внесено отвън в човешката природа. Инстиктът за самоунищожение не е иманентен на живота.

Занимавайки се с този феномен, учените излизат не само от сферата на науката (в случая на психологията) и на философията (като търсеща отговор на детерминираностите), а навлизат в сферата на религията, отразявайки тревогата си за проблема чрез изкуството (великите шедьоври в изкуството акцентират именно върху тази диалектика - проблема добро-човек-зло. Не ни остава нищо друго, освен да потърсим отговор на въпроса в митологичното съзнание. Човекът бил поначало добър, т.е. живеел в хармония с природата (не се самоунищожавал, нито пък унищожавал нея). Тъкмо там, в рая, у него са се развили, еволюирали, всички онези положителни черти, които го определят като по-висш и по-добър от животните.

Ако глутница вълци срещне последните два екземпляра от загиващ животински род, ще ги изяде. Ако група ловци ги срещнат, възможно е да ги пожалят. Това отново е доказателство, че човекът (ако ги пожали) притежава преимущество пред четириногите си събратя и това преимущество е изкуството да се опазва и защитава живота (или неговото многообразие).

Затова човекът е божествен. Но въпреки това той е развил до крайност способността си да убива, унищожава и разваля. Заради нея той не е божествен. Тя го прави низък, жалък и нещастен. Човекът унищожава и заграбва, за да придобива власт и за да се облагодетелства материално. Това е внесеното отвън, от дявола според религията, зло. Властта и материалните придобивки са удоволствие. Заради собственото си удоволствие човекът забравя призванието си - да бъде най-съвършеното животно, да се грижи за старите и болните, да опазва и възпроизвежда неограниченото и бейзкрайно многообразие - живота на нашата планета.

Енергията не изчезва, а само мени формата си. Законите на физиката са валидни за всички хора, животни, растения и минерали. В природата всичко е красиво. Или поне такава оценка дава психически здравият човек. Когато се вземат красивите по своему нейни компоненти и се употребят за човешки цели, се създават грозни неща. Така, като комбинират химическите елементи и преработват естествените органични съединения, хората образуват отрови, с които самопречиствателният апарат на природата не може да се справи. Затова светът около нас е препълнен с изгорели автомобилни газове, съдържащи много вредни за здравето на хората и животните съставки, някои от които силно токсични за нервната система; изкуствени торове и химикали, увеличаващи съдържанието на нитрати в плодовете и зеленчуците и намаляващи естествената защитна функция на растенията срещу болести и инсекти; пластмасови предмети, които имат канцерогенни свойства и не се разлагат в природата векове наред; радиоактивни отпадъци, които застрашават здравето на поколения наред и предизвикват мутации, физически и психически изменения у децата и възрастните. Комините на заводите бълват тонове отровни частици в атмосферата; моретата са пълни с изтекъл от корабите нефт, който унищожава екосистемите им; горите, когато не се изсичат, са рехави и болни заради киселинните дъждове, предизвикани от промишлените производства; магистралите преминават през области, които са миграционни за някои животински видове, и това става причина за изчезването на много от тях; бракониери убиват последни екземпляри, ловят рапани и миди, като тралират дъното на морето, с което унищожават хиляди дънни организми. Всяка година от мрежите за калкан умират над 200 000 делфини. Тази апокалиптична картина може да бъде описвана до безкрай.

Първата аксиологическа постановка е може би религиозна. Ако екологията е не само форма на общуване с околната среда (хора, Бог, природа), но единственият безпроблемен начин за комуникация с тях, той е бил разрушен още в рая, когато Бог прогонил човека и той вече престанал да бъде част от природата по начина, по който е бил дотогава. Как религията гледа на човека – като същество способно да живее хармонично (екологично) или като обречено на гибел?



Свилен Енев, Култура и екология, Варна 1999


Journey.bg предоставя информацията от Вашите материали възможно най-точно, но не поема отговорност за причинени вреди или неудобства при ползването й. Препоръчваме преди да предприемете пътуване да потвърдите със съответните институции важната информация като: визов режим, застраховки, здраве и безопасност, митници, транспорт и пр.